Джон Лескроарт: Фатална изневяра

„Съдбата си служи със странни средства, за да постигне своето."

Кейт Джеймисън и Бет Тъли вървяха на запад по брега на „Криси Фийлд".

Въжетата на Голдън Гейт Бридж се материализираха заплашително през мъглата пред тях, но никоя от двете не им обърна особено внимание. Това беше гледка, на която се натъкваха всеки път по време на разходките си заедно — ритуал, който се опитваха да поддържат поне веднъж седмично, затова едва забелязваха окосената зелена трева на брега отдясно, моста, който се извисяваше величествено пред тях, кайт сърфистите, лодките и бегачите, които минаваха покрай тях. Всичко беше обгърнато във вездесъща тънееща мъгла.

Преди двадесет години бяха съквартирантки в университета на Сан Франциско и макар да бяха поели по различни пътища, продължаваха да бъдат добри приятелки, които винаги имаха за какво да си говорят. Разходката от „Жирардели Скуеър" до моста и обратно им отнемаше около час и обикновено първата и част биваше запълнена от обсъждане на децата им — двете на Кейт и едното на Бет, всичките тийнейджъри.

Темите им на разговор бяха неизчерпаеми.

Когато стигнеха до моста и тръгнеха да се връщат, изчерпваха приказките за les enfants [1] Les enfants (от фр.) — децата. — Бел. прев. .

Имаха няколко общи приятели, предимно от едно време, както и някои познати от училищата и спортните отбори на децата си или от квартала, и обратният път беше изпълнен с клюкарстване — смях, съгласие, разбиране.

За разлика от обикновено днес, все още на средата на пътя до моста, Бет каза:

— Най-накрая намирам Джини… — седемнадесетгодишната й дъщеря — седнала в хладилника със свинска пържола на коляното си. — След като не получи никакъв отговор, направи още няколко крачки и спря изведнъж. — Земята вика Кейт. Обади се.

— Моля? Извинявай. Какво казваше?

— През последната минута си измислям разни неща, за да видя дали ще забележиш. Трябва да подчертая, че не го стори. Добре ли си?

— Разбира се. — Кейт се подвоуми. — Така мисля.

— Има ли нещо…

— Не. Няма.

— Доброто старо нищо.

— Може би има нещо. Хайде да продължим разходката си, става ли?

— Освен ако не искаш да се връщаме.

— Не. Добре съм. Съжалявам. Да продължаваме. Извървяха няколкостотин метра в мълчание, преди Бет да се пресегне и да хване ръкава на спортното яке на Кейт.

— Можеш да ми кажеш, знаеш това — каза тя. — Каквото и да е.

— Знам. Но наистина няма нищо. Честна дума. Поне не все още. — Кейт поклати категорично глава. — Никога не трябва да има нещо.

— Звучиш зловещо. — Бет млъкна за миг, след което продължи: — Кажи ми, че не става въпрос за Рон.

Приятелката й отвърна мигновено, сякаш беше ужилена:

— Не! Не, не, не. Рон е чудесен. Винаги е бил такъв. Не става въпрос за него.

— Значи говорим за някого? Или за нещо? Кимане.

— За нещо. — Бяха стигнали до една пейка и Кейт спря, ръцете й бяха надълбоко в джобовете й. — Може би трябва да поседнем за минутка.

— Разбира се.

Двете се разположиха и Бет зачака. Най-накрая приятелката й започна:

— Не знам какво точно се случи. В събота бяхме поканени на вечеря в къщата на съдружника на Рон. Познаваш ли Джеф и Бина Кук? Не? Е, това няма значение. Не става въпрос за тях. Освен нас бяха поканили още една двойка, която не познавахме. Приятни хора. Нормални. Като нас, имам предвид като мен и Рон. Съпругът е адвокат, а съпругата е красива жена, две деца, ипотека, обичайното.

— Добре. И?

— След като се навечеряхме, се разположихме удобно в дневната, за да довършим виното си и да поговорим, както обикновено се случва на подобни събития. Нищо сериозно, само повърхностни теми. След което всички си пожелахме приятна вечер и си тръгнахме.

Връхлетя ги неочакван повей на вятъра, който остави след себе си облаче прах и боклуци. Когато отмина, Бет се обърна към приятелката си.

— Пропуснах ли нещо?

— Нали ти казах? Нищо не се е случило.

— Освен онова, което е завладяло съзнанието ти.

Кейт се опита да напъха още по-надълбоко ръцете си в джобовете на якето.

— Двамата с Рон се прибрахме и си легнахме, но час по-късно се намирах в дневната, увита в юрган и с изцъклени очи. Не можех да изгоня мисълта от главата си, че желая да правя секс с онзи мъж. Искам да кажа, че тя се беше насадила като някаква огромна и непреодолима… знам ли, нужда. Не можех да се отърва от нея и оттогава не ми излиза от ума. Имам чувството, че ме поглъща изцяло. Не мога да мисля за нищо друго. Подлудява ме.