Джон Лескроарт - Фатална изневяра

Колкото и да мислеше, не се сещаше за подобно нещо.

Нямаше проблем да си спомни Кейт Джеймисън от събота вечерта. Определено беше красавица. Много добре си спомняше това. Шибана кукличка, която си вървеше с пълния пакет — щастливо омъжена с две деца.

Определено не беше, помисли си Питър, шпионин на ЦРУ или агент на ФБР. Той, от своя страна, нямаше тайни или скрити намерения, нито работеше за чужда държава или терористична организация. Кейт Джеймисън нямаше да го чака с някой бияч в „Меридиън", който да го упои и да го вземе за заложник с цел откуп.

Въпреки това, макар че се надсмиваше на тези абсурдни идеи, Питър се спря на прага на офиса си и си каза, че независимо колко интересно звучеше тази ситуация, ако беше достатъчно умен, щеше да спре точно тук и да се върне към работата си.

Какво си мислеше? Не можеше просто да си тръгне и да остави офиса, за да се срещне с жена, която едва познаваше, в хотел в средата на деня.

Всичко това звучеше нелепо.

Трябваше да й звънне и да й обясни, че ако желае, може да дойде в офиса му да поговорят по проблема й или да си намери друг адвокат. Самата тя спомена, че познавала много такива.

Запита се отново дали не отива в „Меридиън" само защото тази жена беше изключително привлекателна? Не, настоя той. Това нямаше нищо общо. Тя се нуждаеше от помощ и по някаква причина се беше обърнала към него. Вероятно — както можеше да се заключи от разговора им по телефона — беше малко изплашена.

От нещо.

Трябваше само да отиде в „Меридиън", да я подържи за ръката, да й даде необходимия правен съвет и да я изпрати.

Определено нямаше от какво да се тревожи.

Тереза вдигна поглед от бюрото си, когато Питър изхвърча от офиса.

— Излизам да се напека малко на слънце и да си прочистя главата — обясни й той. — Ще се върна след час, най-много два.

Лицето на секретарката му помръкна от притеснение.

— Излизаш? Добре ли си? Ти никога не излизаш.

— Днес ще го сторя — отвърна Питър. — Работя над стенограмите. Ако не си почина малко, ще убия някого, а това няма да е хубаво, не мислиш ли?

Едва след като се качи в асансьора и тръгна надолу с него, осъзна, че беше излъгал Тереза. Защо го направи?

Питър се изправи пред вратата на стая 812. Сърцето туптеше като пневматичен чук в ушите му. Чувстваше се толкова замаян от прилива на адреналин, че се наложи да се подпре, за да се опомни.

Това, което правеше, не беше просто необичайно, помисли си той. Някак си не беше правилно. Не трябваше да е тук. Нямаше никакъв смисъл.

Пое си дълбоко въздух и през ума му мина мисълта да се обърне и да си тръгне, но след миг, сякаш не беше негова, ръката му се стрелна напред и почука два пъти на вратата.

— Секунда.

Чу приближаващи стъпки, а после и гласа й.

— Питър?

— Да. Аз съм.

Жената отвори вратата навътре, към себе си.

— Много ти благодаря, че дойде. Съжалявам за цялата тази потайност. — Тъй като стоеше в късия тъмен коридор, осветен единствено от прозорците на отсрещната стена на стаята, Кейт не беше нищо повече от силует. Лицето й беше скрито от сенките дори след като се отдръпна. — Влизай. Моля.

Питър затвори след себе си.

В дясната част на неосветения коридор имаше мрачна баня, а огромно легло и голям шкаф, върху който се намираше телевизор, бяха завзели по-голямата площ от стаята, като от едната им страна бяха разположени малко бюро с два стола от хром и кожа, а от другата — стъклена маса с още два стола.

На масата беше оставена неотворена бутилка с коркова тапа и две винени чаши. На Питър му беше необходим само един поглед, за да го разпознае като „Сребърен дъб" от Напа Вали, определено превъзходна бутилка вино, чието присъствие тук беше поредната мистерия.

Имаше усещането, че картината започва да му се изяснява.

Питър не можеше да се спре, следваше тази жена по петите на две крачки разстояние.

Дългите завеси бяха дръпнати и ярката слънчева светлина, която влизаше през прозорците, осветяваше задната част на стаята. Не можеше да отрече, че гледката пред него определено беше сензационна. На вечерята в семейство Кук в събота Кейт носеше дънки, ниски обувки и широк, почти безформен пуловер, изглеждаше добре заради естествената си привлекателност, но не чак толкова добре, че да спре движението. Днес петсантиметровите й токчета акцентираха чифт много добре оформени крака, които се губеха в черна кожена минипола, над която беше облякла смарагдовозелена копринена риза.

Гледката отзад, колкото и съблазнителна да беше, не го подготви за онова, което видя, когато се обърна към него. Не носеше сутиен и гърдите й изпъваха плата. Горните две копчета бяха откопчани.