Джон Лескроарт: Предателство

Една сряда вечер в началото на декември Дизмъс Харди, застанал до тънка червена линия върху светлия дървен под на офиса си, хвърли стреличка. Беше третата от серията и веднага щом я метна, знаеше къде ще се забие — в клина, отбелязан с 20, където бяха и първите две. Харди бе повече от среден играч — ако участва в състезание, човек би искал да е в неговия отбор — така че отбелязването на три последователни двадесетки не бе кой знае какъв успех. Макар че едно или, боже опази, две неуспешни попадения във всяка серия би снижило докрай нивото в резервоара на неговото самочувствие, което и без това си беше доста ниско.

Така че Харди играеше игра, в която не можеше да е победител. Ако улучеше целта, това не го правеше щастлив; а ако не успееше — това наистина го вбесяваше.

След хвърлянето той не отиде напред, за да измъкне стреличките от дъската, както бе направил в предишните трийсет серии. Вместо това въздъхна, почувства как раменете му се смъкнаха и несъзнателно загриза вътрешната страна на бузата си.

От другата страна на затворената врата, в района на приемната, се чу бръмченето на нощния телефон. Но работното време отдавна беше свършило, Фелис, неговата неостаряваща секретарка и администратор-страшилище, бе надникнала при него да му пожелае приятна вечер преди три часа. Може би все още имаше младши съдружници и стажанти, които продължаваха да се трепят над своите дела или издирвания в някои от другите стаи и офиси — в края на краищата в тази юридическа фирма платените часове работа бяха неизбежната разменна монета — но като цяло работният ден беше приключил.

И все пак, без да има спешна работа, Харди остана.

През последните двайсет години в неговия дом вечерите в сряда бяха придобили почти ореол на святост като „вечери за срещи“. Харди и съпругата му Франи оставяха двете си деца, Ребека и Винсънт, най-напред с детегледачки, после сами, и отиваха някъде да вечерят и да си поговорят. В началото често се срещаха в „Малката детелина“, на средата на пътя между дома им на 34-то Авеню и офиса му в центъра. Харди бе съсобственик на бара заедно с брата на Франи, Моузес Макгуайър, и заедно си пийваха умерено, а после се преместваха на някое по-изтънчено или по-долнопробно място — в Сан Франциско има от всичко — и се запознаваха отново. Или поне се опитваха.

Първоначалният план за тази вечер беше да се срещнат в „Жардениер“, първокласния ресторант на Трейси де Жарден, който бяха открили със закъснение миналата година, когато Джейкъб, втория син на приятеля на Харди Ейб, Глицки, се бе завърнал от Италия, за да участва в няколко представления на операта на отсрещната страна на улицата. Но Франи му се беше обадила в 4:30, за да отмени срещата, оставяйки съобщение, че има нещо спешно с едно семейство, нейни клиенти.

Харди бе на телефона, когато дойде позвъняването от Франи, но той беше известен с това, че задържа разговорите си с други хора, за да говори с жена си. Франи знаеше това. Очевидно не искаше да обсъжда отмяната на срещата с него. И това бе свършен факт.

Харди постоя още минута неподвижен, после разкърши рамене и мина зад бюрото си. Вдигна слушалката на телефона, избра няколко цифри, чу сигнала и зачака.

— Йелоу. 1 1 Игра на думи — героят произнася „hello“ — здравей, като „yellow“ — жълто. — Б.пр.

— Жълта е косата на моята любима — каза той. — Само че Франи е червенокоса. Що за поздрав е това?

— „Йелоу“ е едно весело „хелоу“. Йе-йе-йелоу. Видя ли?

— Харесваше ми повече, когато казваше „Глицки“.

— Разбира се, че ти харесваше. Ти си един много известен пещерен обитател. Трея както винаги е права като казва, че да изреваваш името си, когато отговаряш на домашния телефон е малко отблъскващо, даже враждебно.

Глицки, прекарал целия си живот като полицай, си бе изградил персона, която в най-добрия случай беше покровителствено сурова. Едър, широкоплещест, с негърска кръв от майка си — баща му Нат беше евреин — любимото изражение на Глицки бе съчетание от вдъхваща страхопочитание енергичност и безпристрастна неутралност, които, в комбинация с неправилните леденосини очи и белега, разсичащ двете му устни, му придаваше вид на заплашителна, едва сдържана ярост. Говореше се, че бе изтръгвал признания от заподозрените, без да прави нищо повече от това да седи край масата за разпити със скръстени ръце и вперен поглед. Дори този слух да не беше съвсем верен, Глицки не бе направил нищо, за да го разпръсне. Приличаше на истина. Звучеше като истина. Значи беше достатъчно истински за целите на едно ченге.