Джон Лескроарт: Предателство

Отвори първо тази на Бек. Беше спала там само преди две седмици, когато си бе дошла у дома за Деня на благодарността, но разбира се сега от нея нямаше и следа. Леглото беше спретнато оправено, лавиците подредени. Вин също си бе дошъл и стаята му изглеждаше почти като тази на сестра му, но някак по-крещяща в негово отсъствие — бе по-скоро стая на момче — с плакати на спортисти и музиканти и доста повече дреболии тук и там. Но сега и двете стаи главно просто изглеждаха празни.

Проверявайки телефонния секретар за съобщения (никакви), след това часовника си, Харди се обади на клетъчния телефон на Франи и чу гласовата й поща. Изключваше телефона си, когато беше с клиенти. Той каза: „Здрасти. Девет без четвърт е и започвам да готвя нещо, което със сигурност ще бъде фантастично. Ако чуеш това и си на път към дома, обади ми се да забавя вечерята. Ако не, ти губиш. Обичам те.“

Черният чугунен тиган на Харди висеше на кука във формата на риба-меч над печката. Той свали тежкия петкилограмов съд и го сложи върху един от котлоните на печката. Пусна газта, гребна шепа морска сол, която държаха на плота до печката, и я пръсна по дъното на тигана. Каквото и да направеше, солта нямаше да навреди.

Отваряйки хладилника, той се разрови и намери гъби, глава лук, червена чушка, малко остатъци от фетучини с бял сос, доста добри, доколкото си спомняше. Изхвърли един доста загнил домат, но оставаха други два, които вероятно можеха да се използват, ако ги нареже внимателно. Неусетно беше започнал да си тананика „Скъпа, студено е навън“ — по пътя към дома в колата бе слушал диска със златните хитове на Стийв Тайръл. Във фризера откри четвърт пакет от любимите си пилешки кренвирши с босилек.

За пет минути бе нарязал всички съставки, сложи ги в тигана, добави наслуки подправки и ароматни треви, пръсна няколко струйки „Табаско“ и половин чаша калифорнийско розе, което Току-що беше отворил. Тъкмо бе намалил силата на огъня и захлупил ястието, когато телефонът иззвъня. Това сигурно беше Франи. Вдигна на второто позвъняване.

— „Гостилницата на Боб“ — каза той.

Обади се мъжки глас.

— Сигурно съм сбъркал номера.

— Не, почакайте. Извинете, мислех, че е жена ми.

— Господин Харди?

— На телефона.

— Господин Харди, обажда се Оскар Томазино.

— Как сте, Ваша чест?

— Добре, благодаря. В неподходящ момент ли те безпокоя?

— Не, в никакъв случай. Какво мога да направя за вас?

— Признавам, че е малко необичайно, но се познаваме доста отдавна и се чудех дали не мога да си позволя една лека злоупотреба с професионалната ни връзка.

Това беше необикновено, да не каже безпрецедентно, но Харди все пак запази тона си неутрален.

— Разбира се, Ваша чест. Всичко, което мога да направя, стига да е по силите ми.

Не се случваше всеки ден съдия от Висшия съд на щата да моли адвокат за услуга и Харди не искаше да изпусне тази възможност.

— Сигурен съм, че е така — каза Томазино. — Познаваш ли Чарлз Боуен? Чарли.

— Не мисля.

— Не би могъл да го забравиш — крещящо облечен, яркочервена коса, голяма брада.

— Не ми говори нищо. Юрист ли е?

— Да. Поне беше. Изчезна преди шест месеца.

— Къде отиде?

— Ако знаех, нямаше да е изчезнал, нали? На някое място.

— Всеки е на някое място, Ваша чест. Това е едното от двете основни правила. Всеки обича някого в някой момент и всеки е на някакво място.

През последвалата пауза Харди осъзна, че си е позволил твърде много. Тази негова склонност да остроумничи щеше да го довърши някой ден. Но Томазино дойде на себе си след известно време, дори си възвърна хапливата и не твърде любезна неофициалност.

— Благодаря, Диз. Ще се опитам да го запомня. Междувременно да поговорим за Чарли Боуен.

— Става.

— Е, добре… Работата е там, че той е практикувал сам. Никаква фирма, никакви партньори, но доста добра натовареност със случаи.

— Браво на него.

— Така е, но изчезването му не се отразява добре на съда. А и на съпругата и дъщеря му, ако трябва да бъда откровен. Тя е наела собствен адвокат да заведе иск за обявяване на предполагаема смърт, който между нас казано едва ли има шансове да бъде уважен, въпреки че така би било по-удобно за съда.

— По каква причина?

— Защото когато самостоятелно практикуващ адвокат умре и отиде в рая, адвокатската колегия поема случаите и трябва да ги уреди.

— А ако не отиде в рая?

— Повечето адвокати привеждат състоятелни доводи и биват допускани там, не мислиш ли? Знам, че ти би го направил.