Джон Лескроарт: Предателство

— Никога през живота си не си искал да звучиш дружелюбно — отбеляза Харди.

— Не е вярно. Вкъщи не искам да плаша децата.

— Всъщност го правиш. Това е номерът. Проработи страхотно с първата партида наследници.

— Първата партида. Това ми хареса. Но времената се променят. Сега ако ти трябва враждебния Глицки, трябва да ми позвъниш в службата.

— Не съм сигурен, че мога да го изтърпя.

— Ще свикнеш. Та, какво мога да сторя за теб?

За няколко секунди връзката пропукваше докато мълчаха. След това Харди каза:

— Чудех се дали не ти се излиза да пийнем по нещо.

Глицки не пиеше и едва ли някой знаеше това по-добре от Харди. Безвредният на вид въпрос тежеше от предзнаменования.

— Разбира се — отговори Глицки след миг. — Къде и кога?

— Все още съм на работа — каза Харди. — Дай ми десет минути. Ще мина да те взема.

С някаква перверзност, казвайки си, че това е защото „Жардениер“ е първото място без телевизор, за което се сеща, Харди го заведе там. Остави колата си на един от портиерите и двамата заеха маса от вътрешния край на кръглия бар. Тази вечер имаше представление в операта и вероятно първото действие на „Севилския бръснар“ още не бе свършило, така че освен тях в заведението нямаше почти никой. По пътя дотам съвсем естествено бяха навлезли в една позната тема — състоянието и очевидно неизбежното преустройство на полицейския отдел. Дискусията бе траяла през целия път и още не беше свършила. Глицки, Заместник началник на полицията имаше няколко доста добри теми от лично естество, предимно фактът, че нито искаше да се пенсионира, нито да продължава на сегашното си високо положение.

— Какво ти остава тогава — Харди отпи от бирата си. — Чакай да позная. Обратно на заплата по ведомост.

Глицки бе прострелян няколко години преди да оглави отдел „Убийства“ и след почти две години, прекарани в отпуск по болест заради различни усложнения свързани с възстановяването му, бе назначен като ведомствен служител на сержантска длъжност, въпреки че беше лейтенант от военната служба. Ако неговият наставник Франк Батист не се наричаше началник на полицията, Глицки и до този момент щеше да си стои там. Или, още по-вероятно, щеше да е „на паша“ и да живее от пенсията си, подсилвана от спорадична работа като охранител. Но Батист го бе повишил в заместник, прескачайки няколко други високопоставени кандидатури.

Като цяло Глицки се преструваше, че това беше нещо прекрасно. Имаше голям, впечатляващ офис, собствена кола и шофьор, повишение в заплащането, образ на високопоставена личност в града, достъп до кмета и началника. Но значителният според него недостатък на всичко това бе, че работата беше по същество за политик, докато Глицки не беше такъв. Честите и безсъдържателни срещи, пресконференции, публични изявления, контрол над средствата за пропаганда и разговорите с различни групи и техните лидери съставляваха по-голямата част от работното време на Глицки и направо го подлудяваха. Не такава бе представата му за полицейската работа. Не това беше роден да прави.

Глицки надигна газираната си вода, всмука едно кубче лед, сдъвка го и погледна Харди.

— Лание, сегашният шеф на отдел убийства, се пенсионира. Знаеш ли?

— Това е най-глупавото нещо — каза Харди.

— Кое е глупаво? Аз също бих се пенсионирал, ако можех да си го позволя.

Но Харди поклати глава.

— Не говоря за Лание, — отвърна — говоря за теб.

— Аз не се пенсионирам.

— Знам. Това което правиш е, че мислиш да помолиш Батист да те върне в „Убийства“. Не съм ли прав?

— А пък аз си мислех, че съм много потаен.

— Колкото дерайлирал влак. — Харди сръбна от бирата. — Говори ли с Трея за това?

— Разбира се.

— Какво казва тя?

— Сега ще направиш онзи номер с облещването на очите. Каза, че каквото прави мен щастлив, кара и нея да се чувства щастлива.

На реакцията на Харди той вирна показалец:

— Ето на, направи го.

— Не можах да се сдържа — оправда се Харди. — Материалът си е за облещване. Говори ли с Батист?

— Още не съм. Той ми направи услуга като ме назначи за заместник-началник. Не искам да изглеждам неблагодарник.

— Само че си такъв.

— Е, вече прекарах там три години и нещата не стават по-добри.

— А в „Убийства“ ще станат, така ли?

Глицки завъртя чашата си в стесняващи се кръгове.

— По-близо е до това, което съм. Това е всичко. То е причината да съм ченге.

Накрая стигнаха до причината, която ги беше довела тук.