Джон Лескроарт: Неизбежно правосъдие

Неколцина щедри и даровити колеги могат да потвърдят, че светът навън, в края на краищата, не е толкова претъпкан с главорези. Трябва да изтъкна Карън Киджевски като непресекващ източник на вдъхновение, подкрепа и идеи, когато кладенците пресъхват или изворът като че повече никога няма да бликне. Тя е велика писателка и още по-чудесна приятелка.

Благодаря и на Дейл Браун и Бил Ууд за „проверката на нагласата“, когато ми бе нужна най-отчаяно; на Дик и Шийла Хърмън; на Денис Линдс и Гейл Стоун; на Брайън Гарфийлд за това, че не си подстрига косата твърде рано; и на Рик Патерсън и Джон Келерман за това, че намериха какво да харесат и бяха достатъчно мили да го кажат.

Задължен съм на онези хора в Сан Франциско, които допринесоха с времето и опита си тази история да остане в границите на „опираща се на действителността“ проза — помощник-районните прокурори Бил Фазио и Джим Костело; на члена на Надзорния съвет Кевин Шийли (и на служителите в неговата канцелария Минди Линецки и Ерик Мъртън); също на Джон Л. Тейлър, секретар на Надзорния съвет.

И на други, на чиято помощ продължавам да се опирам — сестри, братя и сродници по брак — Ал Джанини, Дон Матесън, Майк Хемилбърг и Джоъни Сокола, особено на Джъстин Роуз и Джек Сойър. Подкрепата ви е безценна. Благодаря ви.

Накрая искам да отбележа с признателност неуморните усилия на Дон Файн, Керъл Барън, Лесли Шнур, Майк Джиоджигън, Бърни Кърмън, Боб Гейлс, Джейсън Постън, Фред Хубър и скъпата ми приятелка Джаки Кантор. Какъв страхотен екип!

Към осем и десет вечерта в необичайно жежката и душна понеделнишка вечер, две седмици преди Четвърти юли, Майкъл Мюлън, бял, счетоводител, на трийсет и девет години, женен и с три деца (всички на по-малко от осем години), спрял своята нова черна хонда „Прелюд“ на ъгъла на Деветнайсета и „Долорес“, в квартала Нои Вели на Сан Франциско. По „Долорес“ широка затревена ивица, с тук-там стърчащи дървета, разделя северното от южното платно.

Според свидетелите, млад чернокож мъж вървял по тази ивица, когато Мюлън спрял пред червения светофар. Шофьорът в следващата кола — хлапе на име Джош Кейн, забелязал, че заради горещината Мюлън бил отворил прозореца и лакътят му стърчал навън.

Младежът, тръгнал по ивицата в северна посока, накъдето карали Мюлън и Кейн, пресякъл разделящите го от Мюлън метри с два-три скока на атлет, „като да прескачаше локва или нещо такова“ (Реяни Джонъс, на петдесет и шест години, афроамериканка, детегледачка, прибирала се у дома след работния ден в детския център на Арми Стрийт).

„Видях го, че държеше нещо, ама тогава ми заприлича на някаква си тръба, пък после се сетих какво е…“

Предметът се оказал пистолет, който мъжът опрял в слепоочието на Мюлън. И натиснал спусъка. Трясъкът бил достатъчно силен и Кейн в колата си, с вдигнати стъкла на прозорците и усилен докрай климатик, го чул „като гръмотевица“.

Единственият свидетел в близката околност, който изобщо се помръднал, в опит поне нещо да направи, бил петнайсетгодишният юноша Луис Сантильо, от латиноамерикански произход. Прибирал се от закусвалнята на ъгъла на Петнайсета и „Гереро“, където припечелвал малко пари след училище. Той също видял как якият мъж скочил, насочил оръжието и стрелял.

„Ей — креснал, — какво правиш, по дяволите!…“, после се затичал към колата на Мюлън.

А през това време, без да обръща внимание на Луис или нещо друго, нападателят дръпнал вратата на колата, сграбчил Мюлън със свободната си ръка, измъкнал му портфейла и хвърлил трупа на улицата.

Както още тичал към колата и викал, Луис изведнъж се смръзнал — колата изфучала напред, незатворената врата откъм шофьора се люлеела. Хондата леко занесла, пак влязла в платното и за миг прекосила кръстовището. Левият край на бронята ударил Луис и го хвърлил върху капака, над предното стъкло, за да отлети на двайсет и три метра и се приземи в клонките на една хвойна върху разделителната ивица. Растението му спасило живота, но останалите след операцията свързващи пирони в неговите тазобедрени стави едва ли биха му позволили някога да прави могъщи скокове като стрелеца.