Джон Кларксън: Лично правосъдие

Електронният будилник записука противно и накрая успя да изтръгне Джак Девлин от мъглата на пиянския му унес. Но той не отвори очи. Надяваше се да успее да се изолира от всичко, надяваше се да отдалечи осъзнаването, че това беше чужд будилник, че беше махмурлия и че предишния ден бе погребал баща си.

Но образите се върнаха и заблъскаха в съзнанието му — погребението, панихидата в дома на брат му Джордж, нощният запой по кръчмите.

Най-накрая жената до него протегна ръка и изключи будилника, но Девлин не отвори очи. Спомни си яростния пиянски секс — възможен само между двама непознати — но не искаше да отвори очи и да я види. Просто му се щеше да се измъкне, докато тя спи, и да остави цялата работа зад гърба си. Будилникът унищожи тази възможност. Тя вече беше будна. Нежно се прилепи до него. Един гол крак се намести между бедрата му. Една ръка обви гърдите му и нежно замасажира рамото му.

Време беше да си тръгва, но тя не го пускаше. Трябваше да се върне в апартамента си, където щеше да го чака брат му Джордж.

Все така със затворени очи, той прочисти гърлото си и попита:

— Ти Хелън ли се казваше? — Знаеше много добре, че името й не беше Хелън.

— Какво? — Тя престана да масажира рамото му и вдигна глава. — Какво каза?

— Задръж за малко. Къде ти е банята?

— В дъното на коридора.

Девлин внимателно се измъкна, отметна чаршафа и стъпи на пода. Климатичната инсталация охлаждаше стаята до нулеви температури. Той стисна зъби, стана и изкриви лице при болката, която прониза главата му. Отдавна не беше пил толкова. Едното му око беше полуотворено, когато излезе от стаята и измина късия коридор, който водеше към банята. Коридорът му се видя горещ и задушен след стаята с климатика. Влезе в банята и затвори вратата.

Отвори и двете си очи. Банята беше по-чиста, отколкото бе очаквал. Даже много спретната беше. Трите чифта бикини, метнати на пръчката на душа, бяха снежнобели. Пресегна се към душа и пусна топлата вода. Ваната блестеше от чистота.

Отвори аптечката, за да потърси нещо, което би облекчило болката му. Домакинята му имаше шишенце с „Екседрин“. Той глътна четири хапчета с шепа вода, като се надяваше да се избави от пулсиращите пробождания в дясното слепоочие.

Докато чакаше водата да се загрее, той разгледа съдържанието на аптечката. Имаше типичен набор от медикаменти плюс два флакона лекарства, предписани с рецепта. Едното беше пеницилин. Другото беше валиум. И двете бяха за Дарил Остин, предписани от някой си д-р Винсънт Колония. И на двата флакона адресът беше 63-та улица, №166.

От водата, която се изливаше от душа, се издигаше пара. Пусна малко студена и стъпи под струята. Успокояващата вода обля главата и лицето му и се стече по мускулестия му стомах. Напълни устата си, изжабурка и изплю.

Насапуниса цялото си тяло два пъти, изми косата си с шампоан и се избръсна с дамската самобръсначка за еднократна употреба, която намери до душа. Подсуши се с чиста синя хавлиена кърпа и закрачи обратно към спалнята, като опипваше пода с босите си крака.

Дарил седеше в леглото с ръце, скръстени под гърдите. В мъждивата светлина, която се процеждаше през щорите на прозорците, тя изглеждаше много по-добре, отколкото Девлин очакваше. Той седна на един стол до леглото и се загледа право в нея. Гърдите й бяха почти идеални. Нямаше и грам тлъстина по стомаха й, чиято мускулатура леко се загатваше под кожата. Единият от дългите й крака, открит от чаршафа, бе небрежно кръстосан над другия. Белият чаршаф я бе завил почти до половината и едва покриваше венериния й хълм.

На лицето й имаше приятелско, насмешливо изражение. Дълъг тънък нос, пълни устни, руса коса с ивици от по-светли кичури, накъдрена в онзи стил, който правеше някои жени да изглеждат секси, а други просто мърли. На Дарил й стоеше добре.

„Май на това му викат кисела физиономия“ — помисли си Девлин. Опита се да различи цвета на очите й в неясната светлина и реши, че вероятно са сини.

На Девлин му допадна това, че тя май не се притесняваше от голотата си пред непознат.

— Попита ме дали се казвам Хелън.

— Да.

— Не си спомняш името ми?

— Казваш се Дарил. Дарил Остин.

— Тогава защо ме питаш?

— Не знам.

— За друга ли си мислеше?