Джон Кларксън - Лично правосъдие

— Не. Всеки ден ли ставаш толкова рано?

— Да. Кой беше по-пиян снощи — ти или аз?

— Май че аз.

— А ти каза ли ми как се казваш?

— Не си спомняш името ми?

— Не. Обиден ли си?

— Ъхъ.

— Наистина ли?

Девлин започна да си събира дрехите.

— Не.

— На колко си години?

— И възрастта ми ли не помниш?

— Не си ми я казал.

— А ти откъде знаеш?

— Хайде сега, на колко си години?

— На трийсет и осем? А ти?

— На двайсет и осем.

— Много съм стар за теб — каза й Девлин.

— По дяволите, така е. С това лице и с това тяло… Та ще ми кажеш ли все пак как се казваш?

Той се надвеси над леглото и й протегна ръка.

— Джак Девлин.

Тя стисна ръката му и погледна към отпуснатия му член.

— Не си от срамежливите, а, Джак Девлин?

— Май и ти не си от тях, нали, Дарил?

— Благодаря. Виждаш ли, ако продължим да си повтаряме имената, току-виж сме си ги запомнили.

— Аз помня твоето, Дарил.

— Прекалено ли ще бъде, ако те запитам къде си получил тези интересни белези?

— Да. — Девлин намери слиповете си на пода.

— Ясно. Е, Джак, ами какво ще ми кажеш за този тен? Къде си загорял така по това време на годината? Отзад изглеждаш сякаш си обул бял бански.

— Известно време бях на островите.

— И какво правеше там?

— Бях на почивка.

— Аха. — Тя изчака да чуе още нещо от него, но той не каза нищо повече. — Е, виждам, че си се изкъпал и така нататък. След няколко минути ще си се облякъл и ще можеш да се изметеш оттук без повече приказки след страстна нощ.

Девлин я погледна, за да разбере дали е ядосана, но на лицето й беше все още онази крива усмивка.

— Съжалявам, но трябва да тръгвам.

— Добре, но не си тръгвай, преди да съм ти казала, че обикновено не лягам с непознати мъже, които срещам по баровете.

— Не виждам защо трябва да го правиш.

— Не го правя.

— И защо го направи?

— Защото проклетото копеле, приятелят ми, ме заряза и бях ядосана и депресирана, и предположих, че ще е добре да си легна с някого.

— И добре ли беше?

— Да, но не ми харесва този махмурлук. И не ми харесва усещането, че искаш да си тръгнеш час по-скоро.

— Не е заради теб — каза й той.

— Защо тогава? Трябва да ходиш на работа?

През лицето на Девлин премина тръпка. Вдигна панталоните си от пода и ги обу.

Дарил го гледаше и чакаше отговор.

— Не, не отивам на работа — каза Девлин. — Май зарязах брат си снощи в бара. Трябва да съм с него.

— Онзи едър тип, с който беше, ти е брат?

— Ъхъ.

— И ми каза, че сте излезли да се запиете, защото… — Тя се спря и сложи ръка на устата си. После попита: — Онова за баща ти истина ли беше?

— Да.

— Значи наистина…

— Да.

— О, господи. Съжалявам.

Девлин беше почти облечен, оставаше му само да си закопчае ризата. Дарил стана от леглото и бързо отиде до гардероба си. Той се загледа в стегнатите й крака и задник и се зачуди колко ли тренира, за да ги поддържа в такава форма.

Тя извади един пеньоар и го облече, застанала с гръб към него.

— Искаш ли кафе или нещо друго?

— Не, благодаря.

— Хайде, не се дърпай толкова. Ще отнеме не повече от пет минути.

— Добре.

— Обикновено или без кофеин.

— Обикновено.

Тя излезе от спалнята. Внезапно бе започнала да изглежда много далечна. Докато си обуваше чорапите и обувките, той продължаваше да си мисли за гладкия й стомах, чиято извивка така хармонично стигаше до тъмния триъгълник между краката й. Тя не беше естествено руса. Но и Дарил Хана вероятно не беше, а ако питаха него, тази Дарил изглеждаше по-добре.

Не разговаряха, докато си пиеха кафето, но Девлин бе доволен, че остана. Тя не му зададе повече въпроси, нито го насили да приказва. Беше мълчалива и се отнасяше с уважение към загубата му. Изрази съболезнованията си за баща му и дори му каза да побърза да провери как е брат му.

Когато го изпрати до вратата, той вече бе излязъл от релси. От много отдавна не бе срещал някой, способен да прояви такова разбиране. Понечи да каже нещо, но Дарил го прекъсна:

— Не казвай нищо. Ако поискаш да ме видиш отново, адресът и телефонът ми ги има в указателя.

Той кимна, обърна се и се запъти към асансьора. Не погледна назад, когато чу вратата на Дарил да се затваря.

Беше осем и двадесет и пет сутринта, когато излезе на улицата. На Трето авеню движението ставаше все по-оживено, температурите се повишаваха, влажността ставаше все по-наситена. Беше средата на юли. Облак горещ влажен въздух бе надвиснал над града и не искаше да се разкара. Просто си седеше там и се мърляше с въглероден окис, обвеян от горещия дъх на осем милиона потящи се човеци.