Джон Кларксън: Хавайска жега

Настоящият роман никога не би бил написан, ако не беше помощта на Ричард Макмахън, който започна като мой консултант и завърши като мой приятел. Той сподели с мен познанията си за Хаваи, опита си като многократно награждаван офицер от армията, компанията и дома си. Бих желал да благодаря и на Джеймс Дел Розарио, който ми помогна да разбера как различните полицейски сили на Островите вършат работата си; на Пол Дж. Фон Хартман, който беше с мен от самото начало и на Роджър Кристи за щедро отдаденото време и енергия. И както винаги, благодаря и на теб, Елън, без която нищо не би било възможно.

Зората бавно изтласкваше нощната тъма от облачното небе над Кахоа. Били Кранстън изпушваше последната си доза марихуана. Той внимателно постави в устата си дръжката на малката, дълго употребявана дървена лула, дръпна силно и вдиша дълбоко. Задържа дъха си, така че вълшебният дим да проникне дълбоко в кръвта му. Издиша много бавно и пак всмукна, опитвайки се да улови и извлече всичко онова, което свещената трева можеше да му даде.

Той клечеше под надвисналия заден край на една занемарена и пуста дървена сграда в западния край на малкото хавайско селище Кахоа. Старата постройка беше изградена върху наклонен терен и ниските разнебитени подпори едва крепяха задната й част. Отдолу оставаше покрито пространство от около два и половина метра. Там беше преспал Били последната нощ — под задния край на старата сграда в края на градчето. Беше се увил в топлото войнишко одеяло, с което не се разделяше по време на странстванията си. Носеше го навито и завързано с дебела връв, нарамено на широкия му гръб.

Били вдишваше последните остатъци от ценния дим, които излизаха от малкия дървен отвор на лулата му. Стоеше и търпеливо чакаше обичайната и желана сутрешна суетня. Наблюдаваше облаците по утринното небе, от които ръмеше ситен тропически дъжд.

Били сам отглеждаше марихуана, дълбоко навътре в хавайската тропическа гора, съблюдавайки точно лунните цикли и приливите. За него марихуаната означаваше нещо тайнствено и свещено, също както някога приемането на нафора по време на причастие. Но това бе много отдавна. Тогава животът му бе съвсем друг, а сега се свеждаше единствено до понасянето на един или друг вид болка.

Изведнъж в небето профуча пасатът и ситният тропически ръмеж се превърна в продължителен порой. Били съсредоточено се загледа в дъжда и му се стори, че може да различи отделните капки на фона на ароматичния хавайски въздух. Върху осеяната с чакъл червеникава хавайска земя се разплискваха големи тежки капки топла вода, превръщайки я в кал с цвят на кръв.

Пред погледа му прехвръкна птиче и кацна на около метър и половина от него. Смешната малка черна птица с яркожълта човка и криви крака започна да се движи наперено напред-назад и да кълве от лютивата луга, останала от марихуаната.

Появата на птичето изтръгна Били от унеса. Той изтръска лулата в дланта си. Разрови с показалеца си лепкавата пепел, за да се увери, че всичко е изгоряло. Погледна ръцете си — големи и все още силни, макар че два от пръстите на лявата му ръка стояха постоянно свити навътре. Ноктите изглеждаха чисти и добре поддържани, но ръцете му бяха мръсни, а той мразеше да бъде мръсен. Въпреки че от дълго време не бе имал възможност да разполага със собствен дом, където да ползва истинска баня, винаги се стараеше да бъде чист. Наведе се напред, протегна ръце и ги показа на студения хавайски дъжд. Изми ги колкото можа и след това ги избърса в извехтелите си джинси.

Потърка лице и заглади с ръце дългата прошарена брада, стигаща вече до гърдите му. Прокара пръсти през гъстите си черни коси, които посивяваха към слепоочията, и ги отметна зад ушите. Приготвяше се.

Били Кранстън бе оцелявал в много битки — и в мирно време, и по време на война. Но сега дори победите изглежда се превръщаха в провали. Като че ли цялата тази борба бе породила една ужасна инерция, повлякла живота му надолу. Той съзнаваше, че сега за него най-значимото нещо беше последното кълбо лютив дим, което бе изчезнало във влажния утринен въздух. Замисли се за този непреодолим стимул в живота си. Чудеше се дали последната искра, която го подтикваше към действие сега, беше любов или омраза, убийство или саможертва.