Джон Кларксън: Хавайска жега

Апартаментът беше ъглов с изглед в две посоки. На север можеше да се види мостът към Оукланд. От южната страна се откриваше чудесна гледка към Голдън Гейт. Откъм залива се стелеха дебели пластове мъгла, които обгръщаха града. Залязващото слънце оцветяваше мъглата в червени и лилави оттенъци.

Уилям Чоу, основател и шеф на охранителна фирма „Пасифик Рим“, стоеше с ръце, скръстени на гърба и гледаше през северния прозорец. Беше облечен във всекидневен черен панталон от фина вълна и сиво кашмирено поло. Дрехите прилягаха идеално на слабото му, добре сложено тяло. Чоу беше необикновен човек, съчетаващ жестокостта на източните народи с обноските на западняците. Той беше само отчасти китаец. Смесеният му произход го правеше забележително красив и дори възрастта не помрачаваше излъчването му. Гражданин на Изтока, спокойно чувстващ се на Запад, работещ на всяко място по света, там, където някое събитие изискваше неговото внимание.

Сервираха чай. Чайникът стоеше в дебело изолиран плетен съд, плътно прилепнал около него. Китайски чай. Зелен и леко горчив. Девлин седеше спокойно на дивана, отпиваше от изящната порцеланова чаена чаша и гледаше Чоу. Изчакваше. На единия край на стъклената маса лежеше затворена кафява папка. Девлин знаеше, че тя съдържа информация, която много скоро щеше да смути спокойствието в елегантната стая сред облаците. Но засега папката си стоеше там, като начумерен неканен гост.

Най-после Чоу се обърна и проговори:

— Трудно ли беше в Ню Йорк?

— Да.

— Раната ти?

— По-скоро досадна.

— Вероятно ще можеш да останеш няколко дни в Хаваи, за да се възстановиш.

— Защо отивам там?

— Смърт. Много неприятно. Човек, когото познаваме.

— Кой?

— Уилям Едуард Кранстън.

Били Кранстън. Девлин не каза нищо. Но почувства болка. Този път сякаш под гръдната кост и зад очите. Той примига, за да провери дали това, което почувства в очите си, не беше паренето, предшестващо сълзите. Не. Сълзи не се появиха. Девлин си помисли, че те може би биха облекчили болката. Отдавна бе свикнал с шока от смъртта, но не и с болката от загубата. Знаеше, че не беше дошъл в тази спокойна и комфортна стая, за да чуе добри новини. Но точно това не очакваше. Дори не беше и предполагал. Не му се искаше да узнае от Уилям Чоу, че този, когото той смяташе за истински герой, за истински боец, е мъртъв.

Девлин наведе глава, затвори очи и почувства прилив на гняв — неизбежната му реакция при подобна новина.

— Синът на Джаспър Кранстън — продължи Чоу.

Девлин знаеше, че Чоу се познава с бащата на Били, но самият той познаваше преди всичко Били. Познанството им не бе продължило дълго, но щеше да остане за цял живот в паметта на Девлин. При споменаването на името Били Кранстън у него нахлуха множество спомени. Дори миризмата на взривени трупове сред смрадта на джунглата.

Бащата на Били, Джаспър Кранстън, беше ръководил армейски разузнавателен батальон близо до демилитаризираната зона във Виетнам. Полковник-лейтенант Джаспър Кранстън бе за втори път на военна служба във Виетнам. Стремеше се към военна кариера. Беше краят на войната, 1970. Докато Джаспър служеше като уважаван офицер, неговият син, Били, бе сочен от всички за истински герой от войната. Били беше пехотинец. Късметът му или пък злата участ го въвличаха в поредица от отвратителни брутални битки в джунглата, които му носеха слава, достатъчна за цяла армия. За по-малко от две години във Виетнам Били беше спечелил повече медали от баща си, включително Сребърна звезда.

Тъй като и Джаспър, и Били бяха към края на пребиваването си във Виетнам, някакъв генерал от администрацията, чието име Девлин така и не узна, беше решил, че бащата и синът трябва да приключат службата си заедно. Затова генералът беше прехвърлил Били от пехотата в разузнавателния батальон на Джаспър Кранстън. Когато Били се присъедини към батальона, главната задача на полковник-лейтенант Кранстън бе да наблюдава и да следи маневрите по въоръжаването и снабдяването на виетнамците. Един от начините за това беше поставянето на пост от по двама души в изолираните високопланински части. Часовите залягаха и се криеха в джунглата, за да могат да следят камионите и хората, преминаващи по пътеките и пътищата под тях. Тази задача беше смятана за много по-безопасна в сравнение с повечето бойни мисии, но всъщност не беше така. Съществуваше постоянен риск от разкриване, което означаваше сигурна смърт.

Всеки екип оставаше на този таен пост за наблюдение в продължение на две седмици. След това го сменяха, защото двуседмичният престой в джунглата беше крайният предел, преди екипът да рухне психически.