Лий Чайлд - Смъртоносна жега

Наблюдателите бяха трима — двама мъже и едно момче. Не използваха бинокли, а далекогледи. Въпрос на разстояние. Заради терена трябваше да останат на километър и половина от обекта. По-наблизо нямаше прикритие. В тази гола, леко хълмиста равнина всичко бе обгорено от слънцето до сиво-кафяво — и тревата, и камъните, и песъчливата почва. Най-близкото сигурно скривалище бе това, в което се намираха — широко, сухо дере, издълбано преди милион години в епоха на съвсем друг климат, когато тук бе имало дъждове, папрати и буйни реки.

Мъжете лежаха в праха по корем и притискаха далекогледите към очите си, а ранното слънце напичаше гърбовете им. Лазейки на колене, момчето им носеше вода от хладилната чанта, оглеждаше за гърмящи змии и водеше записки в бележника си. Още преди разсъмване бяха пристигнали с прашен пикап по заобиколния път, през пущинака откъм запад. После метнаха върху колата мръсно платнище и го закрепиха с камъни. Промъкнаха се до ръба на дерето и вдигнаха далекогледите тъкмо когато ранното утринно слънце изгряваше зад червената къща на километър и половина от тях. Беше петък, петото им поредно утро, и вече нямаха теми за разговор.

— Часът? — обади се единият от мъжете. Гласът му звучеше носово заради замижалото око.

Момчето погледна часовника и отговори:

— Седем без десет.

— Започва се — каза мъжът с далекогледа.

Момчето разтвори бележника и се приготви да води същите записки, както през отминалите четири дни.

— Кухнята светна — каза мъжът.

Момчето записа. Седем без десет, кухнята светна. Кухнята беше обърната към тях, на запад, тъй че и след изгрев-слънце в нея оставаше тъмно.

— Сама ли е? — попита момчето.

— Както винаги — каза вторият мъж, присвивайки око.

Прислужницата приготвя закуска, записа момчето.

Обектът е още в леглото.

Слънцето изгряваше сантиметър по сантиметър. То се издигаше в небето и скъсяваше сенките. Високият комин над кухненската пристройка на червената къща стърчеше като стрелка на слънчев часовник. Сянката му бавно пълзеше и се скъсяваше, а слънцето напичаше все по-силно раменете на наблюдателите. В седем сутринта вече беше горещо. Към осем щеше да стане непоносимо. Към девет — убийствено. А трябваше да останат тук цял ден, чак докато се мръкне, когато можеха да се измъкнат незабелязани.

— Завесите на спалнята се вдигат — отбеляза вторият мъж. — Станала е.

Момчето записа: Седем и четири минути, завесите се вдигат.

— Сега слушайте — каза първият мъж.

Чуха как се включи помпата на кладенеца. От километър и половина звукът бе едва доловим — тихо метално прещракване, после равномерно глухо бучене.

— Къпе се — съобщи мъжът.

Момчето записа: Седем и шест минути, обектът влиза под душа.

Сега мъжете имаха малко време, за да отморят очи. Нищо нямаше да се случи, докато тя беше под душа. Как би могло? Те отпуснаха далекогледите и замижаха, прогонвайки отблясъците на медното слънце. След шест минути помпата отново прещрака и млъкна. Тишината изглеждаше по-шумна от предишния глух звук. Момчето записа: Седем и дванайсет, обектът излиза от банята. Мъжете пак вдигнаха далекогледите.

— Сега май се облича — каза първият мъж.

— Виждаш ли я гола? — изкиска се момчето.

Вторият мъж бе залегнал на пет-шест метра на юг от тях. От мястото му се виждаше по-добре задната част на къщата, където беше прозорецът на спалнята.

— Знаеш ли, че си отвратителен? — каза той.

Седем и петнайсет, вероятно се облича, записа момчето. След това: Седем и двайсет, вероятно е слязла и закусва.

— Пак ще се качи да си измие зъбите — каза то.

Мъжът отляво се размърда на лакти.

— Не ще и дума — рече той. — Каквато е чистофайница…

— Пак пусна завесите — обади се мъжът отдясно.

Това бе нещо нормално в Западен Тексас, особено ако спалнята гледа на юг както в случая. Не го ли сториш, рискуваш следващата вечер да спиш като в пещ.