Лий Чайлд - Сигнал за опасност

Хоби Куката дължеше целия си живот на една тайна отпреди близо трийсет години. Свободата си, положението си, парите, всичко. И като всеки предпазлив човек, в тази конкретна ситуация беше готов да направи каквото е необходимо, за да запази тайната. Защото можеше да загуби много. Целия си живот.

Защитата, на която разчиташе в продължение на тези близо трийсет години, се основаваше само на два елемента. Същите два елемента, които използва всеки, за да се предпази от опасност, каквато и да е тя. По същия начин държавите се защитават от вражески ракети, по същия начин обитателят на апартамент се пази от крадци, по същия начин боксьорът избягва нокаутиращия удар. Откриване и реакция. Стъпка едно, стъпка две. Най-напред забелязваш заплахата, след това реагираш.

Първият елемент беше система за ранно предупреждение. Тя се бе променила през годините, тъй като и другите обстоятелства се бяха променили. Сега бе добре отработена и опростена. Състоеше се от две нива, като два концентрични кръга. Първото беше на единайсет хиляди мили от дома. Подаваше първия сигнал. Събуждане. Така щеше да разбере, че онези приближават. Второто ниво беше с пет хиляди мили по-близо, но все пак на шест хиляди мили от дома. Обаждането от второто място щеше да му подскаже, че онези са много близо. Че първият етап е приключил и скоро ще започне вторият.

Вторият елемент включваше реакцията. Не се съмняваше каква трябва да е тя. Бе мислил за нея близо трийсет години, но съществуваше само един разумен отговор. Трябваше да бяга. Да изчезне. Беше реалист. През целия си живот се бе гордял с куража и ловкостта си, със силата и твърдостта си. Винаги бе правил това, което трябваше, без никакви колебания. Знаеше обаче, че когато чуе далечния предупредителен сигнал, трябва да се измъкне. Защото никой не би могъл да оцелее след това, което го заплашваше. Никой. Дори и да бе безмилостен като него.

Опасността се бе приближавала и отдръпвала години наред, като прилив. Имаше дълги периоди, когато беше сигурен, че стихията може да го отнесе всеки момент. Имаше и дълги периоди, когато беше убеден, че никога няма да го достигне. Понякога изминалото време притъпяваше усещането за опасност, защото трийсет години бяха цяла вечност. Друг път обаче му се струваха като миг. Имаше дни, когато очакваше първото обаждане всяка минута. Планираше, работеше, но не забравяше, че всеки момент може да бъде принуден да бяга.

Беше го проигравал в ума си милиони пъти. Очакваше първото обаждане да дойде може би месец преди второто. Щеше да използва този месец, за да се подготви. Щеше да уреди делата си, да затвори каквото трябва, да прехвърли активите, да прибере парите, да изчисти сметките. След това, при второто обаждане, щеше да изчезне. Незабавно. Без колебание. Щеше да се покрие и да не се показва.

В действителност обаче двете обаждания дойдоха в един и същи ден. Второто всъщност се оказа първо. По-близкият сигнал бе задействан час преди първия. И Хоби Куката не побегна. Отказа се от трийсетте години внимателно планиране и остана, за да се бори.

Джак Ричър видя онзи тип да влиза през вратата. Всъщност нямаше никаква врата. Мъжът прекрачи през липсващата част от предната стена. Барът се сливаше с тротоара. Отпред, под изсъхнала стара лоза, която хвърляше някакво подобие на сянка, имаше маси и столове. Беше като стая на показ, с една липсваща стена. Ричър предполагаше, че има нещо като желязна решетка, с която преграждат отвора, когато затварят. Ако изобщо затваряха. Самият той никога не бе виждал бара затворен, макар и да се отбиваше в най-невероятни часове.

Непознатият влезе на метър в полутъмното помещение и примижа, за да привикнат очите му с мрака след огненото слънце на Кий Уест. Беше юни, точно четири следобед, най-южната точка на Щатите. Доста по на юг от повечето от Бахамските острови. Горещо, бяло слънце и жестока температура. Ричър седеше на една маса в дъното, отпиваше вода от пластмасова бутилка и чакаше.

Мъжът се заозърта. Барът беше нисък, построен от стари, потъмнели от слънцето дъски, като че ли разковани от изоставени, излезли от употреба платноходи. По тях висяха различни морски дрънкулки — старинни пиринчени неща, зелени стъклени глобуси. Парчета вехти рибарски мрежи. И риболовни принадлежности, както смяташе Ричър, макар през живота си да не бе уловил нито една риба. Не беше плавал и с платноход. Стените бяха покрити с десетки хиляди визитни картички, включително и таванът. Някои от тях изглеждаха нови, други бяха стари и оръфани — свидетелство за начинания, приключили преди десетилетия.