Лий Чайлд - Сигнал за опасност

Непознатият потъна още по-дълбоко в мрака и се насочи към бара. Беше стар. Може би към шейсетте, среден ръст, широкоплещест. Лекарите биха казали, че е с наднормено тегло, но за Ричър беше мъж в добра форма, леко превалил билото. Мъж, отстъпващ пред натиска на времето елегантно, без да се вълнува особено. Беше облечен като градски човек от севера, на когото се е наложило да замине на юг внезапно. Светлосиви панталони, широки в горната част, тесни долу, тънко, изпомачкано бежово сако, бяла риза с разкопчана яка, синкавобяла кожа на шията, тъмни чорапи, градски обувки. От Ню Йорк или Чикаго, предположи Ричър, може би Бостън: бе прекарал по-голямата част от лятото в помещения и автомобили с климатик, сакото и панталонът му сигурно бяха висели в гардероба, откакто ги е купил преди двайсетина години, и ги бе вадил оттам много рядко, само при подходящи случаи.

Мъжът стигна до бара, бръкна в джоба на сакото си и извади портфейл. Малък, издут, от хубава черна кожа. От тези, които идеално приемат формата на това, което сложиш вътре. Ричър видя как го отваря с ловко движение, как го показва на бармана, как задава някакъв въпрос. Барманът извърна лице, сякаш го бяха обидили. Мъжът прибра портфейла и приглади сивите си кичури към изпотения си скалп. Промърмори още нещо, а барманът извади една бира от сандък с лед. Възрастният прилепи за момент бутилката към лицето си, а после отпи голяма глътка. Оригна се дискретно зад дланта си и се усмихна, сякаш току-що се бе справил с някакво дребно разочарование.

Ричър отпи голяма глътка вода. Най-здравият мъж, когото някога бе виждал — един белгийски войник, — се кълнеше, че ключът към добрата форма е в това да правиш каквото си искаш, стига да пиеш поне по пет литра минерална вода всеки ден. Това правеше някъде около галон и понеже белгиецът беше дребен, наполовина на него самия, Ричър смяташе, че трябва да поглъща по два галона на ден. Десет пълни бутилки. Още от пристигането си в горещините следваше този режим и той му се отплащаше. Никога не се бе чувствал по-добре. Всеки ден в четири часа сядаше в сумрака и изпиваше четири бутилки негазирана минерална вода, стайна температура. Сега беше пристрастен към водата така, както някога към кафето.

Възрастният застана отстрани на бара и се зае с бирата си. Огледа обстановката. Освен бармана и Ричър нямаше никой. Приближи се до масата му и направи неопределен жест с чашата си, нещо като „може ли“. Ричър кимна към стола срещу себе си и отвори третата бутилка вода. Онзи се отпусна тежко. Беше от хората, които държат в джобовете си ключове, пари, носни кърпи и какво ли не, така че задникът му изглеждаше по-дебел, отколкото бе в действителност.

— Ти ли си Джак Ричър? — попита той.

Не беше от Чикаго или Бостън. Със сигурност беше от Ню Йорк. Гласът звучеше точно като на един тип, когото познаваше, прекарал първите двайсет години от живота си само на двеста метра от Фултън Стрийт.

— Джак Ричър? — попита онзи пак.

Отблизо се виждаха малките му умни очи скрити под надвиснали вежди. Ричър отпи и го погледна през бистрата вода в бутилката.

— Ти ли си Джак Ричър? — попита онзи за трети път.

Ричър остави бутилката на масата и поклати глава.

— Не — излъга той.

Раменете на възрастния увиснаха едва забележимо, разочаровано. Той дръпна ръкава си и погледна колко е часът, после премести тежестта си напред сякаш за да стане, но се отказа, като че ли изведнъж реши, че има време за губене.

— Четири и пет — отбеляза той.

Ричър кимна. Възрастният размаха празната бирена бутилка и барманът му донесе нова.

— Горещо — каза мъжът. — Отразява ми се.

Ричър кимна пак и отпи вода.

— Познаваш ли някой Джак Ричър? — попита онзи.

Ричър сви рамене.

— Можеш ли да го опишеш?

Възрастният отпи жадно от втората бутилка, избърса устата си и се възползва от жеста, за да прикрие още едно дискретно оригване.

— Не — каза след това. — Знам само, че е едър. Затова те попитах.

Ричър кимна.

— Тук е пълно с едри типове. Както навсякъде.

— Но не си чувал името, нали?

— Трябва ли? — попита Ричър. — А кой се интересува?

Онзи се усмихна и кимна сякаш за да се извини за лошите маниери.

— Костело — отвърна. — Приятно ми е.

Ричър също кимна и вдигна бутилката нагоре в отговор.

— Бегълци ли издирваш?

— Частен детектив съм — отговори Костело.

— И търсиш човек на име Ричър? Какво е направил?

Костело сви рамене.

— Нищо, доколкото знам. Просто поискаха от мен да го открия.