Лий Чайлд: 61 часа

Три без пет следобед. Точно шейсет и един часа преди събитието. Адвокатът спря на едно свободно място на паркинга. Дебелината на новата снежна покривка не надвишаваше три сантиметра, но въпреки това той обу големи гумени ботуши върху обувките си. После слезе от колата, вдигна яката на палтото си и тръгна към входа за посетители. Във въздуха лениво прехвърчаха едри снежинки, подгонени от ледения северен вятър. По радиото непрекъснато съобщаваха за развихрилата се буря на стотина километра от тук.

Адвокатът влезе във фоайето и изтупа снега от краката си. Нямаше опашка. Днес не беше ден за свиждане. Помещението пред него беше празно, с изключение на трима мъже от охраната на затвора, които се мотаеха край рентгена и металния детектор. Той им кимна, макар да не ги познаваше. Беше от тяхната страна, а те — от неговата. Затворът е двуполюсен свят — или си вътре, или не си. Те не бяха вътре. Той също.

Все още.

Сгъна палтото си в сивата пластмасова касета, която взе от купчината, съблече сакото си и го постави отгоре. В затвора беше топло. Да се използва малко повече гориво беше по-евтино, отколкото да се поръчват зимни и летни дрехи за всеки затворник поотделно. Вече чуваше характерните шумове — подрънкването на метал, стъпките по цимента и откъслечните гневни викове, издигащи се над монотонното човешко жужене.

Той опразни джобовете на панталоните си. Върху сакото се появиха ключове, портфейл, мобилен телефон и шепа монети. Вдигна касетата, но вместо да я вкара в процепа на рентгена, я понесе към малкото прозорче в насрещната стена. Жената зад него я пое и му подаде номерирана разписка.

Адвокатът спря пред рамката на металния детектор, опипа още веднъж джобовете си и хвърли очаквателен поглед към униформените надзиратели. Поведение на човек, който е свикнал на подобни проверки по летищата. В продължение на минута надзирателите не му обърнаха внимание. Дребен и изнервен мъж по риза, с празни ръце. Без куфарче, без бележник и дори без химикалка. Не беше тук, за да дава инструкции, а за да бъде инструктиран. Да слуша, без да говори. А това, което чуеше, никога нямаше да бъде записано на хартия.

После му направиха знак да мине през детектора. Включи се зелена лампичка, алармата мълчеше. Въпреки това един от униформените сръчно опипа дрехите му, а друг го поведе към врата с решетка, която се отваряше само след като онези преди нея бяха заключени. Коридорът беше изпълнен с многобройни завои, предназначени да намалят скоростта на бягащ човек. Бдителни лица надничаха зад дебелите зеленикави стъкла от двете страни.

Фоайето беше стандартно като на всяка обществена сграда. Линолеум на пода, зелени стени и флуоресцентни лампи на тавана. Имаше пряка връзка с външния свят и студеният въздух нахлуваше при всяко отваряне на входната врата. Зад нея се виждаха бели петна сол и малки локвички разтопен сняг. Вътрешните помещения бяха различни. Те нямаха връзка с външния свят. Нямаше небе, нямаше метеорологични разлики. Никакви опити за разкрасяване. Тук властваше голият бетон — на места мазен от допира на ръкави и рамене, на места безцветен и прашен. Подът беше покрит с дебел слой сива боя като в автомобилен сервиз. Подметките на адвоката заскърцаха по нея.

Помещенията за свиждане бяха четири. Всяко от тях представляваше бетонен куб без прозорци, разделен наполовина от дълъг плот с блиндирани стъкла в горната част. На тавана светеше електрическа крушка, скрита в метална решетка. Плотът беше отлят от плътен бетон, по който все още личаха следи от дъските на кофража. Блиндираното стъкло беше дебело и зеленикаво, състоеше се от три самостоятелни панела, в които имаше тесни процепи за слушане. Под средния панел се виждаше хоризонтален процеп за документи като в банките. Всяка половина от помещението разполагаше със стол и отделна врата, разположени симетрично. През едната влизаха затворниците, а през другата — адвокатите. После се оттегляха по същия път всеки в своята посока.

Надзирателят отвори вратата и надникна в помещението, за да се увери, че всичко е както трябва. После се дръпна встрани, за да пропусне адвоката, затвори след него и се отдалечи. Адвокатът седна на стола и погледна часовника си. Осем минути закъснение. Беше карал бавно заради лошото време. Обикновено беше точен. Не обичаше да закъснява за срещи, защото това му се струваше непрофесионално и израз на неуважение. Но посещенията в затвора бяха нещо различно. За обитателите му времето не означаваше нищо.