Лий Чайлд: 61 часа

Това не беше добре.

Следващите единайсет секунди и половина Ричър използва да се задържи на място, като се съпротивляваше на инерцията, която го тласкаше в различни посоки. Усещаше я най-силно, защото седеше най-отзад в автобуса. Хората отпред не се люшкаха толкова, но бяха доста по-безпомощни. Той виждаше как главите им се клатят насам-натам. Виждаше и лицето на шофьора в огледалото. Човекът продължаваше да се бори с волана, но нямаше да се справи. Луксозният автобус е трудно за управление превозно средство. Внимавай какво си пожелаваш.

Беше тръгнал от Маршал, щата Минесота, където се беше озовал случайно. Бе го качил някакъв тип, който пътуваше на запад към Хюрън, Южна Дакота, но по неизвестни причини отказа да го закара чак до там и го свали на някакъв паркинг за почивка в околностите на Кавур. Отначало това му се бе сторило лош късмет, защото Кавур беше доста встрани от основните магистрали. Но след като бе изпил две чаши кафе, на паркинга бе спрял луксозен бял автобус, от който слязоха двайсетина пътници. Което означаваше, че в него със сигурност има свободни места. Шофьорът му се бе сторил прям човек и той бе подходил прямо, като му бе предложил двайсет долара за превоз до Рапид Сити. Онзи бе поискал четирийсет, но се бе съгласил и на трийсет. През остатъка от деня Ричър се радваше на изключително комфортно пътуване. За съжаление този комфорт се дължеше на меките пружини и лекия волан, които бяха главните причини за проблемите в момента.

Седем секунди по-късно в душата на Ричър трепна оптимизъм. Останал без крак върху газта, автобусът забави ход. Всъщност това не се усещаше, но би трябвало да е вярно. Обикновена физика. Законите за движението на Нютон. Ако не ги блъснеше друго превозно средство, щяха да се пързалят още известно време по платното, а после да спрат. Може би на една страна, може би в обратна посока, но на четири колела, без механични повреди. После Ричър усети как предните колела отново зацепват и автобусът рязко се отклони от пътя. Това беше лошо. Шофьорът скочи на спирачките и кракът му остана там, докато тежката машина прекоси междинната ивица и отнесе мантинелата. Предницата хлътна в канавката, което беше добре. Опасността идваше от факта, че задницата остана да стърчи напряко на платното. Всички звуци стихнаха, автобусът сякаш умря. Което не беше добре.

Ричър се обърна назад. Не видя приближаващи светлини на фарове, стана от мястото си и тръгна по пътеката. През челното стъкло се виждаше равна, заснежена земя. Никакви скали, никакъв наклон. Следователно нямаше опасност от изместване на тежестта. Той се обърна и подкани старците да се прехвърлят в предната част. Така нямаше да има убити, ако някой огромен тир отнесеше Задната част на автобуса.

Но старците бяха в шок и не помръднаха от местата си. Ричър отиде при шофьора, който премигваше и се опитваше да потисне притока на адреналин.

— Добре се справи, приятел — рече Ричър.

— Благодаря — прошепна онзи.

— Ще можеш ли да излезеш от канавката?

— Не знам.

— А как мислиш?

— Вероятно не.

— Ясно — кимна Ричър. — Имаш ли сигнални ракети?

— Какво?

— Сигнални ракети. Задницата на автобуса стърчи на платното.

Мъжът го гледа известно време, без да отговори. Все още беше замаян. После се наведе и извади три сигнални ракети от жабката в краката си. Тъмночервени картонени цилиндри със стоманени шипове в края. Ричър ги пое и попита:

— Аптечка?

Мъжът кимна.

— Вземи я и иди да провериш дали има ранени сред пътниците. Накарай ги да се преместят максимално напред, включително и на пътеката. Ако ни ударят, ще пострада най-вече задницата.

Шофьорът кимна за трети път, после се отърси като куче и се размърда. Измъкна аптечката от друга жабка и стана от мястото си.

— Първо ми отвори вратата — обади се Ричър.

Мъжът натисна един бутон и вратата изсъска. В автобуса нахлу облак снежинки, носени от ледения вятър. Истинска виелица.

— Затвори след мен, за да не изстине вътрешността на автобуса — разпореди се Ричър, скочи в канавката и се заизкачва по заледената кал. Не след дълго излезе на банкета и затича към Задната част на автобуса. Снегът го шибаше в лицето. Той излезе на маркировъчната лента и отмери трийсет крачки в обратна посока. Леко извита траектория. Трийсет крачки са приблизително трийсет метра. Двайсет и седем метра в секунда бе същото като сто километра в час. Много водачи карат със сто дори и при снежна виелица. Ричър се наведе и заби първата ракета в асфалта. Тя се възпламени автоматично, с ярък пламък. Продължи по кривата и измина още трийсет крачки. Там заби втората, а после повтори упражнението и с третата. Сигнализацията беше завършена по всички правила: три секунди, две, една… Заобикаляй препятствието, по дяволите!