Лий Чайлд: 61 часа

Набра номера, който бе получил.

Провери го два пъти, преди да натисне зеленото бутонче, а после долепи телефона до ухото си. В много щати това би се приело като двайсет и девето престъпление.

Но не и в Южна Дакота.

Все още не.

Слаба утеха.

Четири пъти беше чувал гласа, който прозвуча насреща. Дрезгав и груб, натежал от животинска заплаха. Глас от друг свят.

— Казвай, приятел.

Жизнерадостна покана, пропита с лека насмешка. Човекът насреща изпитваше явна наслада от неограничената си власт. За разлика от адвоката, в чиято душа се бореха притеснение, страх и отвращение.

Той започна да говори, изреждайки списъците с инструкции и присъдите по съответните параграфи горе-долу в същия ред, в който ги беше получил. Монологът му започна на единайсет километра и седем минути преди един мост на магистралата, който всъщност не беше точно мост. На това място платното беше абсолютно равно, но земята под него пропадаше надолу и образуваше нещо като широко и плитко дере. През по-голямата част от годината то беше сухо, но напролет поради топящите се снегове изведнъж се превръщаше в буен поток. Пътните инженери го бяха дренирали с помощта на четирийсет огромни бетонни тръби, с цел да не позволят на водата да мокри основите на магистралата повече от веднъж в годината. През пролетта системата работеше отлично, но през зимата показваше известни недостатъци, които бяха принудили строителите да поставят предупредителни табели и в двете посоки на движение. На тях беше изписано: Опасност от заледяване на моста .

Адвокатът продължаваше да говори. След седем минути монолог стигна до най-голото, грозно и брутално предложение, което изложи по начина, по който го беше чул в затвора — с равен глас и без никакви емоции. Насреща прозвуча дрезгав смях, който го накара да потръпне. Усети леко пробождане на съвестта някъде дълбоко в себе си. Раменете му трепнаха, телефонът се плъзна по ухото му.

Той вдигна ръка от волана.

Предните колела стъпиха на моста и леко поднесоха. Задните компенсираха в обратна посока и колата се завъртя. Веднъж, втори път, трети, после пресече и трите платна. През снежната пелена адвокатът зърна автобуса, който се носеше насреща му. Беше бял и огромен. Движеше се с висока скорост, право срещу него. Задната част на мозъка му реагира с предупреждението, че сблъсъкът е неизбежен. Но предната част каза друго: не, това няма да се случи. Между теб и насрещното движение има затревена ивица с две здрави метални мантинели, така че разполагаш с достатъчно време да овладееш положението. Мъжът прехапа устни и изправи гръб. Автобусът профуча на три метра от него.

От гърдите му се изтръгна въздишка на облекчение.

— Какво? — попита гласът насреща.

— Колата ми поднесе — обясни адвокатът.

— Довърши доклада си, глупако!

Адвокатът преглътна и започна недовършеното изречение отначало.

Шофьорът на белия автобус имаше дванайсетгодишен стаж зад волана. В неговата професия това беше напълно достатъчно, за да се смята за добър. Притежаваше съответния лиценз за превоз на хора, беше добре подготвен и достатъчно опитен. Вече не беше млад, но не беше и стар. Умствено и физически бе достигнал нивото на здравия разум, зрелостта и върховите възможности. Не изоставаше от графика. Не превишаваше скоростта. Не беше нито пиян, нито надрусан.

Но беше уморен.

Почти два часа се беше взирал в безформената плътна пелена на падащия сняг. Видя колата, която поднесе на стотина метра отпред и започна да се плъзга диагонално към него. Умората стана причина за закъснение с частица от секундата. Тъпото напрежение в умореното тяло предозира реакцията му. Той завъртя волана малко по-рязко, сякаш очакваше удар. Което се оказа закъсняла и излишна реакция. Насрещният автомобил се задържа на пътя и вече беше зад него, когато предните колела на автобуса изгубиха сцепление и стъпиха на заледения участък. Автобусът поднесе, цялата тежест се прехвърли на задните колела. Огромният двигател, излят от чугун, водният резервоар, тоалетната — като тежко махало, разположено някъде там, отзад. Инерцията накара задницата да се измести встрани, сякаш искаше да изпревари предната част. Не стигна далеч. Изнасянето беше ограничено — само няколко градуса. Шофьорът направи каквото трябва. Стисна волана и го завъртя в посока, обратна на плъзгането. Но предните колела нямаха сцепление. За миг задницата се върна в нормално положение, после се хлъзна в обратна посока.