Лий Чайлд: 61 часа

Шофьорът се бори в продължение на триста метра.

Дванайсет дълги секунди, проточили се като дванайсет часа. Завъртя големия пластмасов волан наляво, после надясно, опитвайки се да прекрати плъзгането и да насочи гумите към сух участък от пътя. Но инерцията продължаваше да набира сила. Голямото махало отзад рязко се люшна в едната посока, после в другата. Меките пружини на окачването пропукаха и се счупиха. Високият корпус рязко се наклони. Задницата се завъртя четирийсет и пет градуса наляво, после точно толкова надясно. Опасност от заледяване на моста. Автобусът премина над последната от бетонните тръби и предните колела отново стъпиха на сух асфалт. Но грайферите захапаха, когато вече бяха диагонално насочени към дерето. Корпусът послушно ги последва, сякаш изпълняваше напълно нормална команда. Сякаш внезапно беше решил отново да стане покорен. Шофьорът рязко натисна спирачките. Грайферите се запълниха с пресен сняг и автобусът пое по новия си курс. Скоростта намаля.

Но не достатъчно.

Предните гуми захапаха неравната повърхност на междинната ивица, прекосиха аварийната лента и хлътнаха в плитката канавка, запълнена със сняг и замръзнала кал. Шасито застърга по бетонния ръб на асфалта и измина безкрайно дългите три метра, които бяха нужни за убиване на инерцията. Автобусът спря под ъгъл, наклонен на една страна. Една трета от него бе хлътнала в канавката, а двете трети останаха на пътя. Задната част увисна извън платното, а предните колела останаха във въздуха. Моторът угасна. Чуваше се съскането на нагорещените части в снега, тихото пъшкане на въздушните спирачки и уплашените писъци на пътниците. Постепенно всичко стихна и настъпи пълна тишина.

Пътниците представляваха хомогенна група, с изключение на един от тях. В автобуса за четирийсет пътници се бяха настанили двайсет белокоси старци и един доста по-млад мъж. Дванайсет от белокосите жени бяха вдовици, останалите осем бяха четири възрастни двойки. Всички от Сиатъл, тръгнали на културна екскурзия. Вече бяха разгледали „Малкия град в прерията“ и в момента пътуваха към Маунт Ръшмор, отстоящ далеч на запад. Като допълнителна екстра на пътуването им бяха обещали да стигнат до географския център на Съединените щати, а по пътя щяха да разгледат няколко зелени и красиви национални парка. Хубав маршрут, но зле подбран във времето. Зимата в Южна Дакота не е особено гостоприемна. Именно тя беше причина за 50-процентовото намаление на билетите, които и бездруго бяха евтини.

Пътникът изключение беше с поне трийсет години по-млад от най-младите в групата. Той седеше най-отзад, през три реда седалки, сякаш искаше да подчертае, че няма нищо общо с останалите. Вероятно беше гратисчия. Беше се качил в автобуса по-рано през деня, на спирката за почивка източно от градчето, наречено Кавур, след „Малкия град в прерията“ и преди музея „Дакоталенд“. Не предложи никакви обяснения. Просто се качи и толкоз. Преди това го бяха забелязали да говори с шофьора. Някои твърдяха, че му е дал пари, но останалите просто не знаеха какво да мислят. Ако бе платил за пътуването, значи бе по-скоро пътник трета класа, отколкото гратисчия. Нещо като стопаджия, но не съвсем.

Във всички случаи обаче мъжът се държеше любезно. Кротък, усмихнат. Стърчеше с най-малко трийсет сантиметра над най-високия пътник от групата. Личеше си, че притежава огромна физическа сила. Не беше красив като кинозвезда, но не беше и грозен. Приличаше на бивш спортист, може би футболист. Със сигурност не беше конте — носеше подплатено брезентово яке, под което се виждаше измачкана риза. Беше без багаж и това изглеждаше малко странно. Но присъствието на такъв човек в автобуса излъчваше спокойствие, още повече, че се държеше любезно и възпитано. Заплашителното поведение на човек с неговите габарити би било непристойно, но добрите му маниери бяха направо очарователни. Някои от по-дръзките вдовици дори опитаха да завържат разговор, но не получиха такъв шанс, просто защото мъжът спа почти през цялото време, а когато беше буден, отговаряше любезно, но кратко, без желание да ги насърчи.

Все пак успяха да научат името му. Един от старците му се представи, спирайки пред него на път за тоалетната. Високият мъж вдигна глава и му хвърли кратък преценяващ поглед, сякаш се колебаеше дали си струва да отговаря. После пое протегнатата ръка и каза:

— Джак Ричър.

Ричър се събуди от инерцията на поднасянето, главата му се блъсна в прозореца. Мигновено осъзна къде се намира. В автобуса. Прецени обстановката за част от секундата. Сняг, лед, разумна скорост, слаб трафик. Или ще се блъснем в мантинелата, или ще излезем от банкета. В най-лошия случай ще се преобърнем. За него това не беше проблем, но не и за възрастните хора отпред. Вероятно всички щяха да оцелеят. Тревожеха го последиците. Двайсет старци в шок, може би ранени, със счупени крайници, на километри от най-близкото населено място сред надигащата се снежна виелица.