Лий Чайлд: Смъртоносна жега

Той заключи гаража, подкара на изток по булевард Санта Моника и зави на юг по шосе 101, а после пак на изток по магистрала 10. Размърда се на седалката, търсейки най-удобната поза за предстоящото двудневно пътуване чак до Тексас. Не беше пушач, но палеше цигара от цигара, държеше ги между пръстите си и ръсеше пепел по килимчето, таблото и волана. Изчакваше фасовете да догорят и ги смачкваше в пепелника. Така компанията щеше да бъде принудена да направи основно почистване с прахосмукачка, да напръска купето с освежител за въздуха и да избърше седалките със силен препарат. Това премахваше всички следи от присъствието му, включително и отпечатъците.

Вторият мъж също пътуваше по маршрута си. Беше малко по-едър и по-рус, но иначе в него нямаше нищо забележително. Към края на работния ден той се смеси с навалицата на летище Лос Анджелис и хвана полета до Атланта. Когато пристигна там, измъкна един от петте резервни портфейла, които носеше в ръчния си багаж, и вече като съвсем различен човек закупи билет за Далас — Форт Уърт.

Жената потегли един ден по-късно. Имаше тази привилегия като шеф на екипа. Беше на средна възраст, среден ръст, руса. В нея нямаше абсолютно нищо особено, освен факта че си изкарваше хляба с убийства. Тя остави колата си на дългосрочния паркинг край летище Лос Анджелис, без да поеме ни най-малък риск, тъй като автомобилът бе регистриран на името на бебе, умряло преди трийсет години от заушка в Пасадина. След това хвана автобуса до терминала, където си купи билет с фалшива кредитна карта, а на проверката мина с истинска шофьорска книжка, издадена в Ню Йорк. Качи се на самолета горе-долу по същото време, когато шофьорът пътуваше вече втори ден по магистралите.

След второто зареждане с гориво през първия ден той бе отбил към възвишенията на Ню Мексико. Там откри уединена прашна площадка, където приклекна сред хладния разреден въздух и смени калифорнийските номера на колата с аризонски, които извади от по-тежкия куфар. След това бавно се върна на магистралата, продължи по нея още около час и накрая отби пред един мотел. Плати в брой, представи се за жител на Тусон и остави дежурния да запише в бланката аризонския номер на колата му.

Включи на пълна мощ климатика в стаята, спа шест часа и призори отново потегли. Към края на втория ден се добра до Далас — Форт Уърт и остави колата на дългосрочния паркинг пред аерогарата. Взе куфарите и хвана летищния автобус до терминалите. Слезе с ескалатора до салона за посрещачи и се нареди на опашката пред бюрото на „Херц“. Избра тази фирма, защото „Херц“ дава под наем фордове, а на него му трябваше именно форд, модел „Краун Виктория“.

За формалностите използва документи от Илинойс. Отиде с автобуса до паркинга на „Херц“ и намери колата си. Беше точно от търсения модел, в стоманеносин металик — нито прекалено светла, нито прекалено тъмна. Хареса му. Той натовари куфарите в багажника и подкара към един мотел до новото спортно игрище край пътя от Форт Уърт за Далас. На другия ден се събуди рано и в убийствената утринна жега посрещна двамата си партньори пред мотела точно по същото време, когато на шестстотин и петдесет километра от тях Джак Ричър вдигна палец край шосето в Лъбок.

Втората изненада след появата на полицая бе фактът, че хвана кола само за три минути. Дори не успя да се изпоти. Ризата му все още бе суха. Трета изненада — зад волана седеше жена. А четвъртата и най-голяма изненада бе насоката, в която потече разговорът след малко.

Ричър вече отдавна не помнеше в колко държави е пътувал на автостоп през последните двайсет и пет години, но едно знаеше твърдо — никога не му се бе случвало да хване кола само три минути след като е застанал край пътя. Напоследък автостопът загиваше. Такова бе мнението му, основано на богат опит. Професионалните шофьори избягваха автостопа заради застрахователните проблеми, а обикновените граждани почваха да се плашат от него. Знае ли някой що за психар е вдигнал палеца? А в случая с Ричър нещата стояха по-зле от обичайното, особено в този момент. Той не беше някакъв спретнат и безобиден дребосък, а истински великан с фигура на тежкоатлет — ръст сто деветдесет и три сантиметра, тегло почти сто и петнайсет килограма. Погледнат отблизо, обикновено се оказваше прашен, небръснат и ужасяващо чорлав. Хората се бояха от него. Гледаха да стоят настрани. А сега имаше и прясна синина на челото. Именно затова трите минути го изненадаха.