Джон Кларксън - Хавайска жега

— Харесваш ли новата ми прическа? — попита тя.

— Добре ли си? — попита той.

— Ще бъда.

— Много неприятности преживя.

— Да.

— Трябваше да ти попреча да отидеш там.

— Налагаше се да отида.

— Защо?

— Заради Били.

— Мислиш ли, че той най-сетне почива в мир?

— Да.

— И какво ще правиш сега?

— Прибирам се у дома.

Кранстън погледна дъщеря си, която изведнъж се бе отчуждила от него.

— Мога ли да направя нещо за теб? — попита той.

— Да. Изгубих брат. Нужен ми е баща. Мислиш ли, че все още има време за това?

Джаспър отмести очи и хвърли в огъня последната кутийка.

— През последните няколко дни се опитах да доведа докрай нещата. Не съм мислил за ново начало.

— Защо не го направиш сега?

За миг депресията сякаш освободи генерала от прегръдките си, но само за да бъде заменена с безпокойство.

— Вече те разочаровах твърде много, Лийлани.

— Тогава гледай да не го правиш повече.

Той се загледа в океана и каза, сякаш на себе си:

— Не трябваше да идвам тук. Аз не принадлежа на тези острови. Ти, майка ти и брат ти заслужавахте някой по-добър от мен.

Лийлани се приближи до него и го хвана за ръката.

— Никой от нас няма да ходи никъде.

Кранстън я погледна.

Изведнъж тя го дръпна за ръката и извика:

— По дяволите, всичко свърши. Не искам миналото да ни измъчва. Забрави го. Аз мога да бъда твоя дъщеря или да не бъда, но няма да живея с миналото. Разбрах какво означава да умреш и искам да живея.

Джаспър се зарази от нейния ентусиазъм и я погледна в очите.

— Добре, Лийлани.

Опита се добави нещо, но не намери думи. Само начинът, по който я гледаше, й беше достатъчен.

Тя стисна ръката му, целуна го и се отправи към къщата. Девлин я чакаше. Кимна на Кранстън и тръгна с Лийлани към брега.

В продължение на пет минути никой не каза нищо. Накрая Девлин рече:

— Ще те оставя тук. Ти си у дома си.

— Да. Така е. А ти?

— Мисля, че бих се чувствал добре в този малък край на света.

— Бих искала да опитам да живея с теб. Знаеш това, нали?

— Да.

— Ще стане ли някога?

— По-добре да проверим, когато раните ни зараснат.

Тя кимна, сетне попита:

— Какво ще правиш сега?

Той се усмихна.

— Ами, по-добре да отида на проклетото летище, инак Тули никога няма да се прибере вкъщи. Няколко души го чакат.

— Това сигурно е хубаво.

— Да.

— И за къде ще отлетиш?

— За Лос Анджелис. Трябва да се срещна с шефа си. Един мой приятел се нуждае от помощ.

Лийлани се усмихна.

— Завиждам му.

Тя кимна, отново се усмихна, после се обърна и тръгна по плажа. Девлин се загледа след нея. Когато Лийлани се отдалечи на двайсетина крачки, той извика:

— Лийлани.

Тя се обърна и засенчи очи с ръка.

— Какво?

— Обещай ми нещо.

— Какво?

— Обещай, че следващия път, когато те помоля, ще дойдеш с мен на разходка по плажа.

— Обещавам. Само че разходката ще бъде много дълга.

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/6510

Издание:

Джон Кларксън. Хавайска жега

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1997

Редактор: Ани Николова

Упоително питие от полинезийски пипер. — Б.пр.

В будизма Бодхисатва е всеки, достигнал пълно просветление и може да навлезе в нирвана — състояние на пълно освобождаване от страданието. — Б.пр.