Джон Кларксън - Хавайска жега

— Да. Опита се също да ме убеди, че си мъртъв. Всеки, който е видял онзи обгорен хребет над ранчото на Кий, щеше да знае къде точно да търси тялото ти. Би трябвало да те намерят за десет минути.

— Предполагам.

— Как оцеля?

Макуилямс сви рамене.

— Чист късмет. Видях, че онова копеле Кий насочва противотанковата установка с ракетен заряд. Когато излетят, онези зловещи шибани ракети с гориво те убиват, унищожавайки кислорода. Въздухът се изсмуква от белите ти дробове. Зарових главата си в калта и стоях така, колкото издържах. Едва не пукнах. Значи така, а? Хоторн ти е подсказал отговора.

— Да. Както и фактът, че не виждам как един убиец маниак като теб ще приеме заповеди от книжен червей като Уокър. Идвали са от по-високо.

— Хм, имаш право. Онзи перверзен тип Уокър не е виждал ден, в който да съм изпълнил негова заповед. Същото се отнася и за надменния нещастник Хоторн. Той никога не е участвал в това. Само взимаше пари, за да извръща поглед. Преди да напусна Кахоа, прерязах гърлото му.

— Хоторн е мъртъв?

— Точно така. Той ме предаде, нали? Опита се да ми каже, че ще ми направи услуга, като ме убие. По дяволите, как ще служа на страната си, като съм мъртъв?

— В такъв случай оставате само ти и Лиху.

— Да. И в началото бяхме само двамата. Лиху измисли плана, но аз го осъществих. По дяволите. Сега ще остане само онзи дебелак Лиху. Не мисля, че ще искаш да споделиш плячката. Пусни ме и ти обещавам, че ще прережа гърлото и на Лиху. Повярвай, той ще намери начин да те убие и ти няма да успееш да направиш нищо.

— Не мисля така.

— Между другото, как разбра, че ще дойда тук?

— В града не ме убиха. Хоторн сигурно се е погрижил предавателят, който ми дадоха, да изпраща и проследяващ сигнал. Държах го в джоба си и те чаках да се появиш. Когато някой лежи безпомощен в болничното легло, моментът е подходящ да го убиеш.

— Да ти го начукам. Можех да те убия отдавна. В града. Но Хоторн не ми позволи. Имало твърде много хора. Можело да се усъмнят, ако бъдеш застрелян в Кахоа. Дори оставих самоанеца да открадне линейката, за да се измъкнеш оттам. Къде е той?

— Навън.

— По дяволите.

— И не е сам.

— Полицията?

— Не. Моите хора.

— Пак по дяволите. Нали ти уби онова смахнато копеле Кий?

— Не, но е мъртъв.

— Не го ли направи ти?

— Не.

— Е, поне е мъртъв. И него трябваше да пречукам отдавна. И какво ще правим сега?

— Защо уби Били Кранстън?

— Кой каза, че съм го убил?

— Кий.

Макуилямс се замисли.

— Ако ти кажа кой от нас го наръга с нож, ще ме пуснеш ли?

— Разбира се.

Капитанът се изсмя.

— Кранстън беше оня лунатик, който дойде в ранчото на Кий, нали?

— Да.

Очите на Макуилямс вече се бяха приспособили към мрака. Видя Девлин и нехайният, закачлив тон се изпари. Втренчи се в Девлин и злобно процеди:

— Аз го наръгах. И знаеш ли какво? Не го уцелих. Той мръдна. Тръгна към мен. Затова не можах да го убия веднага. Беше дошъл там, за да умре, но не се предаде лесно. Наложи се да го разпорим и да го пуснем от хеликоптера.

— А ти, Макуилямс? Ще се предадеш ли без съпротива?

— Да ти го начукам, Девлин. Защо да ти доставям удоволствието да ме убиеш? Нека да ти покажа нещо. Ще го направя бавно, така че не стреляй. Гледай.

Макуилямс бавно извади нож „Бианки М1400 Сървайвал“. Матовият му блясък едва се забелязваше в мрака, но Девлин видя, че острието е достатъчно дълго, за да го превърне в ужасно оръжие. Девлин вдигна зиг зауера и внимателно се прицели. Ако Макуилямс се хвърлеше към него, той искаше изстрелът да бъде смъртоносен, за да отхвърли тялото му към отсрещната стена на стаята.

Капитанът хвана ножа с две ръце.

— Това е ножът, който използвах.

И после пристъпи към действие. По-късно Девлин осъзна, че това беше единственото, което Макуилямс можеше да направи. Военният обърна ножа и го заби дълбоко в себе си със страховита сила.

Опита се да прониже сърцето си, но дори за един луд човек като него, това беше невъзможно. Ъгълът беше твърде малък. Макуилямс се строполи на пода и изръмжа в предсмъртна агония. Изпсува, стисна дръжката на ножа и се приготви да се прободе още веднъж. Усилието му причини огромна болка — достатъчно силна, за да задуши гнева му, но не го уби.

Девлин се замисли за самураите, които извършваха сепуку. До тях винаги стоеше помощник, който отрязваше главите им, след като го направеха. За да сложи край на страданията, Девлин можеше да застреля Макуилямс. Или да извика лекарите и медицинските сестри. Ала не стори нищо. Седя в мрака и дълго чака. Накрая стана с помощта на бастуна, който използваше за да ходи. Подпря го на леглото. Опря зиг зауера в главата на Макуилямс, опитвайки се да намери пулса. Когато се увери, че злосторникът си е отишъл завинаги от този свят, Девлин се обърна и излезе.