Джон Кларксън - Хавайска жега

— Хайде, братко, закъсняваш. Да се измъкваме оттук.

— Нали трябваше да чакаш на полето на север?

Тули му помогна да се качи в линейката.

— Зарежи това. Не бях виждал такъв дъжд от куршуми на едно място. Този града прилича на Бейрут. Избиват всички.

— Вземи Лийлани — рече Девлин.

В линейката имаше още някой. Девлин се обърна. В дъното седеше военен лекар. Девлин се настани на пода и му каза:

— Почакай. Жената е ранена. Помогни му да я качи.

Линейката потегли. Задната врата беше отворена. Спряха. Тули вдигна на ръце Лийлани и внимателно я сложи на вградената в бронираната кола носилка. Сетне помогна на Девлин, който седна на носилката на отсрещната страна. Вратите се тръшнаха и бронираната кола се стрелна напред. Девлин затвори очи и се облегна на стената. Отначало се движеха бавно. Тули явно минаваше през кордона от войници и коли. Но скоро набраха скорост. Сирените започнаха да вият. Девлин се събуди от паренето, което усети, докато лекарят почистваше раната на крака му.

Планът на Тули беше да открадне някакво военно превозно средство, да намери Девлин и Лийлани и ако бяха живи, да ги измъкне от града. Но фактът, че попадна на линейка, спаси живота на Лийлани.

За щастие военният лекар беше опитен и си знаеше работата. Не попита нищо. Действаше бързо и сръчно. Ударът по главата и другите травми едва не бяха убили Лийлани. Кръвното й налагане спадаше и тя бе изпаднала в шок. Ала военният лекар не виждаше такъв случай за пръв път. Когато стигнаха до частната болница в Хило, главата й беше превързана, а състоянието й — стабилно.

От спешното отделение изскочиха лекари и медицински сестри. Девлин им позволи да се погрижат за Лийлани, но не я изпусна от поглед, докато не се увери, че правят каквото трябва. Прегледаха и него. Откриха три рани от куршуми. Най-сериозната беше на крака му. Девлин дори не бе усетил другите две. Един куршум бе откъснал малка част от лявото му ухо, а друг го бе одраскал от дясната страна.

Местният лекар предписа лечение и остави помощника си да попълни документите. Когато санитарят започна да задава въпроси, Девлин рече:

— Искам да оставиш формулярите, да ме сложиш в инвалидна количка и да ме закараш до най-близкия телефон. Ако не искаш, ще го направя сам. Помогнеш ли ми, ще ти дам сто долара. Нужни са ми само пет минути.

Младият мъж го погледна, остави формулярите и отговори:

— Къде е портфейлът ти, братко?

— В панталона. И той ще ми трябва.

— Връщам се веднага.

Пет часа по-късно Девлин седеше тихо в болничната стая. Единствената светлина идваше от уредите и малката нощна лампа над леглото. Девлин се спотайваше в сенките. Фигурата в леглото беше неподвижна като мъртвец.

Часът беше три след полунощ. Въпреки изтощението той чакаше до леглото и отказваше да заспи. Най-после чакането свърши. Вратата бавно започна да се отваря. Девлин продължи да чака. Искаше да се увери, че онова, което вижда, е действително. В стаята безшумно се плъзна един силует. Направи две крачки и остана неподвижен. Чакаше. Усещаше. Мигаше в мрака.

— Сложи ръцете си на главата, сключи пръсти и ги дръж здраво, инак ще те застрелям — промълви Девлин. — Виждам много добре на тази светлина. А ти след малко няма да можеш да виждаш.

— Да ти го начукам — прозвуча глас в тъмнината.

— Предполагам, че ти си Макуилямс.

Фигурата бавно се обърна към гласа на Девлин.

— А аз предполагам, че ти си Девлин. Какво, по дяволите, е това? Възглавници под чаршафа?

— Да.

— Господи, направи ме на глупак — рече Макуилямс, присви очи, погледна към леглото и пак се обърна към Девлин. — Знаеш ли колко трудно се влиза тук? Ти ли измисли всичко това?

— Направиш ли още две крачки, ще се озовеш точно пред пистолета ми.

— Да ти го начукам. Ако искаш да се прицелиш по-добре, ти си премести задника.

— Както желаеш. Ако бях на твое място, бих си пожелал изстрелът да е смъртоносен.

Макуилямс изръмжа, сякаш се колебаеше дали да продължава да упорства или не. После рече:

— Мамка ти. Как се досети?

— Не повярвах на изпълнението на Хоторн.

— Защо?

— Твърде дълго обяснява как един от офицерите му, онзи, който отговарял за снабдяването и транспорта, може наистина да открадне всички онези оръжия. За осем месеца.

— Ами точно така стана.

— И Хоторн не е знаел? Глупости.

— Знаеше, но само половината от истината. Нямаше представа колко печелехме. И точно това го вбеси. Значи се е опитал да обвини за всичко Уокър?