Джон Кларксън - Хавайска жега

Помъчи се да разхлаби въжетата около глезените си. Ала ръцете й бяха сковани и се наложи да спре. Носът и лицето й започнаха да се подуват. На два пъти трябваше да легне в безсъзнание. Но Лийлани отчаяно се опитваше да възвърне формата си. По обед беше толкова изтощена, че въпреки болката и неудобството, тя се отпусна на канапето — този път, за да поспи.

Експлозията, която разруши „Вилидж Ин“, я събуди и върна към ужасната болка, която се спотайваше в съзнанието й. Главата и счупеният й нос я боляха така силно, че не й пукаше за взрива. Лийлани потърка чело, опитвайки се да намали болката. Хората на Кий крещяха отвън. Уплаши се, че ще дойдат да я вземат.

Но вече се чувстваше по-силна. Свикна да диша през устата, ала гърлото я заболя и устните й се напукаха.

Докосна лицето си, за да прецени колко е подуто. Отказа се от мисълта да намери вода. Бавно сви и отпусна пръстите си. Извика, защото бяха схванати. Парализирани. После отново протегна ръка към джоба си. Внимателно измъкна беретата и я пъхна навътре в панталоните си. Ципът беше скъсан, но успя някак да ги закопчее. Дръпна фланелката, за да прикрие пистолета. Продължи да свива и отпуска пръсти и да се мъчи да развърже въжето около китките си, твърдо решена да възстанови кръвообращението в тях, за да може отново да ги използва. Съсредоточеността и решителността й нарастваха с всяка изминала минута. Знаеше, че не й остава много време.

Девлин бързо се приближи до задната стена на културния дом, без никой да го забележи. В основата на стената имаше отдушници. Той се хвърли на земята и надникна в тях. Преброи дванайсет жени. Лийлани не беше сред тях. Останалите пет явно бяха другаде. Според Хоторн последното място, където Кий държеше заложниците, беше градският бар. Девлин трябваше да отиде там, макар че това означаваше да прекоси Мейн стрийт.

Той погледна часовника си и вдигна глава към небето. Преди десетина минути слънцето се бе скрило зад хоризонта. Красивият хавайски залез за пореден път украсяваше пейзажа.

Пасатите тласкаха сивите нощни облаци. Но имаше още двайсет минути, преди да се мръкне.

Девлин реши да изчака, докато стане по-тъмно, но чу, че неколцина от мъжете на Кий се втурнаха с ругатни в залата.

Той се обърна и хукна към Мейн стрийт. Мина покрай официалния вход на сградата точно когато един от хората на Кий зави зад ъгъла. И двамата се стъписаха. Девлин се съвзе пръв и повали дребния мъж на земята. После го удари по слепоочието с приклада на карабината си. Онзи изпадна в безсъзнание.

Девлин побягна. Чу крясъци зад гърба си. Видя, че и други от хората на Кий хукват подир него по Мейн стрийт. Крещяха и стреляха. Девлин нямаше избор. Трябваше да се скрие, а най-близката врата беше на бара.

Успя да се добере до нея и влезе в задименото помещение.

Човекът на Кий, който пазеше вътре, стана и се обърна. Девлин мигновено го удари с приклада на М16. Пазачът падна. Девлин бързо огледа бара и видя, че там има само четири жени. Лийлани не беше сред тях. Никоя не помръдна. Едната тихо плачеше. Всички се намираха в различна степен на шок. Бяха изнасилвани многократно.

В бара нямаше мини. Мъжете сигурно бяха използвали помещението, за да се изреждат върху жените. Няколко куршума одраскаха вътрешната стена, но никой не влезе. Девлин предположи, че обкръжават заведението и чакат Кий. Жените го гледаха безучастно и той осъзна, че не прилича на полицай.

— Дошъл съм да ви помогна — извика той. — Къде е последната жена? Къде е Лийлани? Знаете ли?

Никоя не отговори, но младата хавайка, първата, която Кий бе извел от културния дом, стана, спокойно вдигна стола си и го занесе до поваления пазач. С безизразно лице тя го стовари върху тялото му с всичка сила. Девлин трепна от гледката, както и от звука на безжизненото тяло, което пое удара. Другите жени седяха и гледаха. Омраза и сълзи изкривиха лицето на девойката, но от устата й не излезе звук. Само сумтеше от усилие, докато удряше мъжа отново и отново. Сетне пусна стола, закри лице и се отдалечи. Никой не пророни дума.

А после гласът на Кий наруши тишината.

Девлин се приближи до вратата и погледна навън.

Кий вървеше с петима от мъжете си по улицата и викаше името на Девлин. Беше хванал Лийлани за дългите коси и я влачеше със себе си. В същата ръка държеше и деветмилиметров пистолет, опрян до главата й. Лицето на Лийлани беше наранено и подуто. Ръцете й бяха завързани пред тялото. Тя стискаше зъби от болка.

— Девлин! — крещеше Кий. — Излизай! Инак тя е мъртва. Чуваш ли, бледолико лайно? Ще я застрелям, а после и другите, една по една, докато не излезеш оттам. Или те, или ти, Девлин. Страхливо копеле. Чуваш ли? Ще ги изтрепя всичките.