Джон Кларксън - Хавайска жега

Два дни по-късно Лийлани укрепна достатъчно, за да я изпишат. Девлин уреди хеликоптер, който да ги закара до западния бряг на острова. Значителна сума пари осигури две бунгала в луксозния хотелски комплекс „Мауна Лани“. Допълнителното възнаграждение и влиянието на „Пасифик Рим“ им купиха абсолютно уединение и охрана. Разбира се, единственият човек, който можеше да припари до тях, беше Тули. Огромният самоанец спеше в едното бунгало, а Девлин и Лийлани — в другото.

Лийлани прекара първите дни в сън. През това време Девлин написа доклада си за „Пасифик Рим“. И се погрижи баща й да получи лично написаната от него притурка към доклада.

После всичко беше въпрос на време.

Океанът и слънцето сякаш вдъхнаха сили на Лийлани. Военният лекар осигури повечето грижи, от които тя се нуждаеше. От болницата ги увериха, че няма наранявания, които биха могли да застрашат живота й. Нито фрактура на черепа.

Спасиха я собствената й сила и ожесточеност. Лийлани бе замахнала с ръце към Кий толкова бързо и силно, че бе блъснала пистолета настрани от главата си, преди убиецът да успее да натисне спусъка. Куршумът бе разкъсал кожата от дясното слепоочие до главата й. Лийлани загуби завинаги слуха на дясното си ухо. А сътресението беше толкова силно, че до четвъртия ден на възстановяването си, тя не можеше да пази равновесие, нито да върви, без помощта на друг. Но беше жива. А Кий — мъртъв.

Онези четири дни бяха най-интимните, които Девлин бе прекарвал с някоя жена. Нямаха сексуален контакт, но й помагаше да става, къпеше я и превързваше раните й.

На петия ден, докато седяха на уединения плаж, под горещите живителни лъчи на тропическото слънце, те най-после успяха да поговорят за случилото се.

— Как се чувстваш днес? — попита Девлин.

— Тъжна.

— Защо?

Тя се вторачи в надиплените сини вълни.

— Заради всичко, което стана. И заради себе си.

— Защо?

— Защото никога няма да бъда същата.

— Така е.

— Не бих могла да преживея това още веднъж.

— Няма да се наложи. Ти направи онова, за което беше дошла. Сега Били може да почива в мир.

— Наистина ли всичко свърши, Джак?

И тогава той й разказа цялата история.

Два дни преди това бащата на Лийлани участва в последната си битка. Достъпът до сватбеното тържество на дъщерята на Еди Лиху беше забележително лесен.

Генерал Кранстън докара взетата под наем кола до входа на жилището му. Въоръженият пазач нямаше намерение да задава въпроси на един униформен генерал. Военният кръст за заслуги, Бронзовата звезда, двете Пурпурни сърца за храброст и Звездата на бригаден генерал винаги внушаваха страхопочитание.

Когато Кранстън посочи изкуствения си крак, пазачът се престара толкова много, че премести колата на охраната, за да освободи място на ранения генерал. Кранстън слезе от автомобила и се смеси с насъбралото се множество. Той, естествено, съзнаваше, че пазачът няма да го забрави, но не му пукаше. Интересуваше го само онова, което трябваше да извърши.

Сватбата трябваше да се състои под огромен сенник на червени и бели ивици, опънат над ливадата от дванайсет декара в имението на Лиху. Там вече се разхождаха стотици гости. В голямото преддверие на къщата сервираха напитки и ордьоври. Всичко беше в мрамор, каменни колони и старинни мебели. Зад преддверието имаше двойно полусферично стълбище — всяко представляващо огледално изображение на другото. На площадките стояха въоръжени пазачи, чиито размери почти съответстваха на наредените в кръг белокаменни колони, подпиращи покрива.

Кранстън влезе толкова авторитетно, че хората се дръпнаха встрани, за да му сторят път. Приближи се до пазача на най-долната площадка на дясното стълбище и рече:

— Извинявай, синко, но имам един малък проблем. Проклетият ми изкуствен крак се измъква от ставата и ми трябва стая или баня, където да се съблека и да го оправя.

Пазачът го заведе до всекидневната и оттам — в една малка тоалетна, намираща се до кухнята. Дори му отвори вратата.

Генералът благодари, затвори вратата и седна на тоалетната чиния. Бръкна в сакото си и извади армейския автоматичен „М1911 Колт“, четирийсет и пети калибър, който бе пъхнал в колана си. Ако някой се бе вгледал внимателно в него, щеше да съзре издутината, но главното, което хората забелязваха, беше изкуствения крак. Носеше пистолета от много години и знаеше, че това ще бъде последният път, когато ще го използва. Зареди оръжието и отново го пъхна в колана си.