Джон Кларксън: Хавайска жега

За миг се унесе и може би щеше да остане под този заслон, отдаден на мъглявото неведение на бездействието в продължение на още един ден, ако не беше онази птичка, която го наблюдаваше, вторачила поглед право в него. Сякаш му казваше да се махне оттам, защото територията е нейна, а не негова.

Били Кранстън стана, изтупа дрехите си и изопна рамене. Дори вирна брадичка, докогато излизаше навън под утринния дъжд. Отиваше да си върне едно последно нещо, което все още му принадлежеше. Птичката подскочи и плесна с криле, без да разбира, че с пронизващия си поглед беше изгонила Били Кранстън навън, подтиквайки го да изживее последния си ден на земята.

Девлин се събуди от болката в лявото ухо, появила се поради промяната в налягането. Раздвижи челюст, за да изравни налягането и намести огромното си тяло, опънато удобно на мястото му в първа класа. Това беше любимото му място — близо до задната част. Достатъчно отдалечено от кухнята и от тоалетните, така че сънят му да бъде относително необезпокояван. Девлин се нуждаеше от сън. През последните седем дни му се събираха около три часа сън на всеки трийсет часа будуване, докато не приключи с онова, което трябваше да направи в Ню Йорк.

Скоро самолетът щеше да кацне в Сан Франциско. Девлин щеше да има петминутен престой между полетите и след това да продължи за Хонолулу. С нетърпение очакваше момента, когато ще се поразходи в терминала, докато стане време да се качи на следващия самолет. Мускулите му потрепваха. Бедрото му стоеше изпънато, заради раната от куршум трийсети и осми калибър.

Когато слезе от самолета, Девлин разбра, че няма да се разходи из терминала. Както винаги младоците се набиваха на очи със своя прекалено напрегнат вид. Онзи млад човек например беше толкова неспокоен, че вместо той да забележи Девлин, Девлин го забеляза пръв. Беше един от новото поколение оперативни работници на Чоу. С костюм и вратовръзка. Взиращ се в слизащите от самолета хора. На Девлин му идеше да му извика: „Просто стой и наблюдавай, но не мърдай. Не помръдвай, само върти очи“. Ей така на шега, Девлин се премести зад човека пред него и се прикри. С грациозни и ловки движения Девлин успя да се скрие от погледа на младия мъж и да се промъкне на една ръка разстояние от него.

Внезапната поява на Девлин така изненада младия мъж, че той нервно отстъпи назад. Девлин заговори пръв:

— Какво има?

— Господин Девлин?

— Чоу ли те изпрати?

На младия мъж му трябваше време, за да реши какво да отговори. Девлин изчака.

— Да, господин Чоу трябва да ви види тук, в Сан Франциско, вместо в Хонолулу. Той ме изпрати да ви взема.

— Къде е той?

— В хотел „Мандарин Ориентал“, в центъра на града. Каза, че трябва да останете тук през нощта и да заминете за Хонолулу утре.

Младият мъж извади от страничния джоб на сакото си самолетен билет:

— Взехме ви нов билет. Същият полет утре.

Девлин извади своя билет и го размени. Оперативният работник на Чоу остана на място и се вторачи в него. Според онова, което бе чувал, Девлин беше за него човек, достоен за възхищение и подражание. Девлин изчака. Младият мъж изглеждаше като хипнотизиран. Накрая Девлин попита:

— Има ли нещо друго?

— О, не. Имате ли багаж?

Девлин показа ръчната си чанта:

— Само това. — После подаде луксозната кожена чанта на младежа и рече: — Води.

Човекът вдигна чантата и я погледна.

— Хубава чанта.

— Благодаря.

— Много хубава.

— Знаеш ли, има една поговорка.

— Каква?

— Независимо колко е луксозен багажът, няма да изглеждаш добре, ако си го носиш сам.

Младежът първо леко се намръщи, а после невъзмутимо се усмихна. Чоу все още набираше свестни хора.

Когато достигнаха вратите, Девлин се загледа в изложения огромен скелет на динозавър и хвърли бърз поглед върху табелката с името. Помисли си, че летището е доста странно място за един Цинтаозаурус Спиноринус. Каква отвратителна купчина грамадни кости, помисли си Девлин. Това чудовище дори не би усетило един куршум трийсет и осми калибър. Възпаленото бедро на Девлин едва започваше да се възстановява.

Чоу бе запазил апартамент на последния етаж на хотел „Мандарин“. Хотелът се помещаваше на горните етажи на висока административна сграда. Апартаментът се криеше в облаците, а под него се разстилаше Сан Франциско. Единствено пирамидалният връх на кулата на Трансамерика се издигаше достатъчно нагоре, за да си поделят въздушното пространство на тази височина.