Джон Кларксън - Хавайска жега

Изведнъж Девлин почувства ужаса пред смъртта. Усети как сърцето му бие силно и онзи унизителен инстинкт да спасява собствената си кожа. Никога не беше изпитвал такъв страх през живота си. За разлика от него, Кранстън изглеждаше непоклатим. Дори не помръдваше. Присъствието на Кранстън окуражи Девлин, който изведнъж почувства непреодолимо желание да има пушка в ръцете си. Били сякаш прочете мислите му и му подаде една карабина:

— Недей стреля, преди аз да започна.

Девлин стисна пушката и кимна. Опита се да прецени колко виетнамци ще може да застреля, преди да са го убили. Мислеше да очисти колкото може повече и след това да хукне да бяга. Изпълни го странна гореща вълна от енергия — обезумяването, което настъпва по време на бой. Били се обърна и му се усмихна, сякаш бе доловил топлината в тялото му. За миг Девлин се запита дали Били беше наистина смел мъж или просто луд.

За момент изглеждаше, че вражеските войници ще ги подминат. Но внезапно един войник се отправи точно към тях.

Девлин и Били едновременно разбраха, че ще бъдат открити. И в същия миг Били направи онова, което трябваше да стори, за да спаси живота им. Без да продума, Кранстън легна на земята и запълзя надолу към врага. Девлин гледаше как тропическият листак помръдва от невидимите движения на Били. Никой не чу лекото шумолене. Имаше множество други звуци, идващи от другите войници, които бавно се изкачваха по хълма. След това всичко сякаш замря. С изключение на приближаващия се войник. Бавно, стъпка по стъпка той продължаваше да върви към Девлин. Джак псуваше наум врага, но виетнамецът се промъкваше все по-наблизо. Девлин опря своята М16 на рамото си, присви очи и се опита да се прицели в движещия се войник. Той беше толкова близо, че не можеше да не забележи Девлин. Изведнъж виетнамецът падна по гръб. В първия момент Девлин помисли, че човекът се е подхлъзнал. И наистина беше така, само че Били му бе подложил крак. Преди виетнамецът да се строполи на земята, Кранстън притисна длан до устата на мъжа и прокара бързо и дълбоко ножа си през гърлото му. После се хвърли върху войника, пресичайки последния му сподавен опит да диша.

Девлин дишаше бавно и дълбоко и му трябваха около пет минути, за да дойде на себе си. Вражеските войски се бяха отдалечили, когато Били се появи и му даде знак да излезе.

Двамата продължиха надолу по хълма, влачейки Макнали със себе си. Залегнаха под едни гъсти шубраци и Били изпрати съобщение по радиото за хеликоптер, който да ги измъкне. Но от военновъздушните спасителни части им казаха да почакат. Армейското командване не можеше да вземе решение. Беше забранено на хора от армията да навлизат в Камбоджа. Как тогава щяха да обяснят изпращането на хеликоптер за хора, които не са там? Казаха на Били да чака.

Девлин чу разговора по радиото. Помисли, че вече са се измъкнали от онази проклета планина и всичко е приключило. Само трябваше да изчакат хеликоптера.

Били се обърна към него и се усмихна:

— Познай какво ще стане!

— Какво?

— Те няма да дойдат. А не можеш да останеш тук. Ще трябва да се оправяме сами. Мислиш ли, че ще можеш?

— Луд ли си? — попита Девлин.

Били сви рамене.

— Ние не би трябвало да сме в Камбоджа. Нашите се опитват да измислят как да издадат команда, с която да изпратят хеликоптер тук навътре, без да бъдат засечени. Ще пукнем, докато ги чакаме да си размърдат задниците. Ние можем да го направим. Ти си смело копеле, новобранец; късметлия си. Ти можеш да го направиш.

Тогава погледна Девлин в очите и само със силата на волята си го накара да повярва, че наистина ще може да излезе от онази джунгла жив.

Цели осем часа през нощта те вървяха, препъвайки се през гъсталаците, като през цялото време се стремяха да не попаднат на вражески патрул. На сутринта бяха все още живи, но Макнали бе умрял от загуба на кръв, шок, а може би и от двете. Погребаха го в една плитка яма. Когато приключиха, Били връчи на Девлин пагоните на Макнали. Кранстън бе взел пагоните на Ралф.

Още два дни и две нощи те бавно се придвижваха през джунглата към границата. На третия ден бяха вече обезводнени, без храна, ранени и изоставени. На Девлин му се искаше да бе умрял. Били Кранстън нито за миг не се оплака. Вървеше и продължаваше да окуражава Девлин.

Били неотменно следеше координатите и поддържаше връзка по радиото с кратки включвания, за да не го засекат. Продължи да води разговори с всеки офицер, който му попаднеше, за да намери изход. И действително, на третия ден двамата получиха указания да изминат пет километра на изток, докато достигнат път, набразден със следи от джип. Кранстън се приближи до Девлин и му каза, че има луд късмет като новобранец и е страхотно копеле, задето е издържал тези два месеца в джунглата. Добави, че Джак никога няма да пострада пак във Виетнам, защото вече бил преживял най-лошото. Думите помогнаха, но не бяха онова, което крепеше Девлин. И двамата знаеха много добре, че това е самонавиване. Истинската причина беше онази ослепителна усмивка, която хипнотизираше Девлин.