Джон Кларксън - Лично правосъдие

Девлин седна в таксито и подуши застоялия мирис от цигарен дим и пот по дрехите си. Поне махмурлукът му отстъпваше под въздействието на кафето и хапчетата.

Надяваше се Джордж да не е забравил да остави ключовете му под изтривалката. В кръчмата на Седмо авеню, намираща се някъде между номер седемдесет и осемдесет, Девлин се бе опитал да налее в главата на брат си заплетените инструкции за отварянето на вратите на сградата, в която живееше, за отключването на асансьора и скриването на ключовете.

И двамата бяха фиркани до козирката. Пияни като кирки — така, както могат да се напият мъжете, когато умре някой, когото обичат. Запоят бе започнал веднага след заупокойната служба в църквата в Ларчмънт. Пиха с роднини и приятели целия следобед, чак до здрач. Мнозина от членовете на семейството не бяха виждали Джак от години и неговото присъствие бе почти също толкова значимо събитие, колкото и смъртта на баща му.

Когато накрая всички си тръгнаха, двамата братя смъкнаха от лицата си учтивите маски и седнаха заедно в задния двор на Джордж. Продължаваха да пият, но по-бавно — без да се чувстват притиснати от тъгата, гнева или от гостите и роднините, застанали около тях.

Седяха един до друг на два стари шезлонга, а между тях стоеше бутилка ирландско уиски. Топлият летен ден гаснеше и децата на Джордж наизлизаха по пижами, за да си вземат лека нощ. Всяко едно получи по една пияна целувка и една мечешка прегръдка от татко си.

Джордж беше толкова едър, че децата изчезваха в обятията му. Джак седеше безмълвно и гледаше вечерния ритуал.

Жанин беше на шест годинки. Брайън беше на осем. А Мери Маргарет на десет. Тя беше достатъчно голяма, за да знае, че баща й е пил прекалено много. Това тревожеше детето. На Мери Маргарет не й харесваше, но прекалено много уважаваше баща си и не каза нищо.

Когато и последното дете си легна, на лятното юлско небе не беше останала и следа от дневна светлина. Жената на Джордж, Мерилин, на два пъти излиза да им предложи нещо за хапване. И двата пъти Джордж й бе махнал с ръка да го отнесе, а Джак учтиво бе отказал.

Джак се възхищаваше на Мерилин. Тя беше една от малкото личности, които се ползваха с уважението му. В състоянието си на впиянчено благоговение, той започна да я издига в култ. Тази жена притежаваше невероятна доброта, самоувереност и самообладание, щом им позволи да продължат да пият и не се опита — къде с придумване, къде насила — да ги изтръгне от блатото на отчаянието. Тя им позволи удобно да потънат в своите спомени, да споделят обвеяните от алкохолни изпарения мигове на възпоменания за баща им, както и временната братска задружност.

— Мислил ли си често, че татко ще умре някой ден? — попита Джак.

Джордж се понадигна в стола си и отговори:

— Аха. Все пак той беше на осемдесет.

— Близки ли бяхте?

— Предполагам. Не живееше далеч. В Ню Джърси — ей го къде е. Старият негодник настояваше да разделим пътуванията по равно. Половината пъти той да идваше дотук с колата. Събирахме се поне веднъж месечно.

— Татко наистина те обичаше, Джордж.

— Той и тебе обичаше, Джак.

— Мислеше, че не съм лошо момче, но теб наистина те обичаше. Ти беше такова добро хлапе. Всички те обичаха.

— О, я стига. Татко ужасно се гордееше с тебе.

— Знам. Той беше добър човек, Джордж.

— Такъв си беше.

— Костелив орех, но го харесвах. Уважавах го. Истински джентълмен. Цял живот е работил здраво. И стоя с мама до края. Седеше край леглото й и се грижеше за нея през цялата година, докато умираше.

Джордж кимна.

— Така беше.

— Умря по хубав начин. Бързо и чисто. Притесняваше се, че ще се наложи някой да се грижи за него.

— Разговаряхте ли често?

— Да. Всъщност, да. — Джак се пресегна и стисна месестото рамо на брат си. — Съжалявам, че не поддържах връзка с теб. Извинявай.

— По дяволите, Джак, няма за какво да се извиняваш.

— Не е така. Не бях прав.

— Че защо? Ти тичаш насам-натам, работиш. А аз съм закотвен тук със семейството. Как да се виждаме?

— Бих могъл да се обаждам. Кога ти звъннах за последен път?

— Аз също бих могъл да се обаждам. Знам, че си някъде там, ако ми потрябваш. Всичко, което трябва да направя, е да позвъня на оня телефон в твоята фирма и оттам ще те намерят. Къде беше?

— На Големия Кайманов остров.

— Издириха те за по-малко от час. Пак бих могъл да го използвам. Какво, по дяволите, правеше на Големия Кайманов остров?

— Нещо като ваканционна командировка.

— И какво правеше? С какво се занимава твоята фирма?