Джон Кларксън - Лично правосъдие

— „Пасифик Рим“ ли?

— Да. Какъв й е бизнесът?

— Преди подобни организации ги наричаха детективски агенции. Сега им казват охранителни фирми. „Пасифик Рим“ има много клиенти в района на Тихия океан. Японци, корейци, тайванци. Големи производители на електронно и промишлено оборудване. Също и доста американци.

— А ти какво правиш за тях? — попита Джордж.

Девлин сви рамене, внезапно уморен от всичкото уиски, което беше погълнал.

— Информация. Сигурност. Охрана.

— Харесва ли ти да работиш за чуждестранни клиенти?

— Аз всъщност не работя за клиентите, а за шефа на фирмата. Умен е, честен е и е корав.

— Кой е той?

— Казва се Уилям Чоу. Срещнах го във Виетнам. Завеждаше службата по доставките към ЦРУ. Имаше си собствени самолети, камиони, мрежа. Беше човек в сянка, никой не знаеше за него, но той познаваше всички и всичко.

— Призрак, значи.

— Нещо такова, но вече не е. Има си собствена организация. Стигнеш ли определен етап, трябва да имаш някаква организация зад гърба си.

— Защо напусна тайните служби?

— До гуша ми дойде от правила и разпоредби. И в армията е така. Имат страхотна власт, Джордж. Невероятни ресурси. И тогава някъде някой бюрократ взима политическо решение и всичко отива по дяволите.

— Не само там се случват такива неща.

— И в твоята фирма ли?

— Разбира се.

— Коя беше тя, „Бристол Майерс“?

— Сега е „Бристол Майерс Скуиб“.

— Имало е сливане?

— Да, като навсякъде.

— И какво работиш там, Джордж?

— Информация. Сигурност. Охрана.

Девлин се позасмя. Потърка лице, за да проясни малко съзнанието си.

— Ох, Джордж, трябва да се виждаме по-често. Дори не знам какво работи родния ми брат. На теб също не ти беше известно как точно си изкарвам прехраната.

— Ще ти бъде скучно, ако седна да ти разправям, а пък всичко, което правиш, е тайна.

— Хм. — Девлин се загледа в първите звезди, появили се на изток и пак се обърна към брат си. — Мама си отиде. Татко също. Сега сме само двамата, Джордж.

— Май е така. — Джордж замислено отпи от бутилката уиски. — Ще се връщаш ли в Лос Анджелис?

— Скоро.

— В Манхатън ли си отседнал?

— Да. Ще остана още няколко дни, предполагам. Живея в апартамента на фирмата.

Джордж погледна към брат си.

— Какво си се умислил такъв? — Пресегна се, положи голямата си длан върху ръката на Джак и каза: — Знам, че си там. Ти знаеш, че съм тук. Ти си имаш твой живот. Аз — мой. Всичко е наред.

— Знам, че е наред. Знам. Имаш хубав живот, Джордж. Би трябвало да се гордееш с това.

Джордж отново отпусна глава на облегалката на шезлонга.

— Да, защо не.

— Имаш прекрасни деца. Обичат те, за тях ти си герой. А и Мерилин. Тя е страхотна.

— Семейството ми е като милиони други, Джак.

Девлин вдигна бутилката от моравата и си помисли колко мек бе станал гласът на брат му.

— Предполагам, че е така, Джордж. — Джак смукна една изгаряща глътка и погледна към брат си. — Последният мохикан, Джордж.

Джордж обърна глава към него.

Внезапно Девлин се изправи.

— Хайде, Джордж, да се омитаме оттук. Ще те водя на вечеря.

— По дяволите, краката не ме държат.

— Дрън-дрън. Давай да се чупим от тоя двор и да направим заедно нещо различно от това проклето погребение.

— Погребението свърши, Джак.

— Не и докато съм тук. Няма да ти позволя да ми стиснеш ръката, да ме потупаш по гърба, да ми обещаеш, че ще поддържаме връзка и да ме напъхаш в някое такси. По дяволите, ще прекараме поне една нощ заедно, далече от всичко това.

Джордж примигна и каза:

— Добре.

Джак поръча кола по телефона. Закле се на Мерилин, че никой от тях двамата няма да шофира и двадесет минути по-късно излязоха със залитане през вратата и се напъхаха в голямата черна кола, която ги чакаше на алеята пред гаража на Джордж.

Джак заведе брат си в „Палио“ — прочут италиански ресторант на 53-а улица. Изпиха по едно питие в бара на долния етаж, докато чакаха за маса. Вечерята им помогна да изтрезнеят достатъчно, за да се почувстват готови за още един рунд яко наливане. Тръгнаха да обикалят баровете в тази част на града.

Бяха двама зрели мъже, които говореха за един покоен баща, когото дълбоко обичаха и за когото силно тъгуваха. Двама братя, които се препъваха по улиците, без да им пука особено, че на някого това няма да се хареса. Двама определено пияни мъже, които си казваха неща и си даваха обещания, които по-късно може би щяха да признаят, но никога реално нямаше да изпълнят.