Джон Кларксън - Лично правосъдие

Летери се върна в стаята.

— Готово ли е? — попита Девлин.

— Ъхъ.

Летери му подаде комплект ключове.

— Ето ви новите ключове.

— Колко ви дължа?

Летери извади от задния си джоб правоъгълна метална папка с размерите на табакера. Надраска разписка и откъсна горното копие. Подаде я на Девлин, а едно жълто и едно розово копие прибра в задната част на папката. Девлин погледна сумата — четиристотин и един долара и шестдесет цента.

Летери видя изражението му и каза:

— Гуляят излезе скъп.

Девлин заразглежда описаните услуги. Бравите, ключовете, работата, обковите, данъка. Събра ги наум. Сметката беше точна. Извади четири стодоларови банкноти и една петдесетачка. Точно в този момент отново се обадиха от полицейския участък. Той задържа парите и се заслуша.

— Няма доклад за произшествие, свързано с човек на име Девлин. Ако не се появи до два дни, можете да попълните формуляр и да го регистрирате като изчезнало лице.

— Два дни?

— Точно така.

— Добре, благодаря. Мога ли да ви оставя телефонен номер, за да се свържете с мен, ако получите някаква информация?

— Да, но докато официално не сте го регистрирали като изчезнал, телефонът ви няма да е включен в оперативните ни данни и не можете да очаквате автоматично да се свържем с вас. Така че няма да помогне много.

— Ясно. Благодаря.

Девлин затвори телефона и подаде банкнотите на Летери.

— Ето, заповядайте.

Летери затършува по джобовете си за ресто. Девлин го спря:

— Задръжте остатъка. Ценя бързата услуга.

— Благодарско. Хей, работата ще се оправи. Той ще се появи отнякъде. Сигурно хърка в леглото на някоя мацка.

Девлин се втренчи в Летери и осъзна, че ситуацията бе толкова дяволски типична, че дори отруденият ключар се бе досетил за отговора. Само дето бе сбъркал кой точно от двамата братя бе осъмнал в леглото на мацката.

В апартамента на Сюзън Фърлонг беше студено. Климатикът бе твърде усилен. Студът я караше да си стои сгушена в леглото. Навън температурите надхвърляха тридесет градуса. Беше четири и половина следобед.

През последните осем години тя се бе казвала Сюзън Франклин, Сандра Фрост, Сюзън Фриш и Сара Фройнд.

Сюзън Фърлонг беше брюнетка. Такава беше и Сюзън Фриш. Сандра Фрост имаше светла червеникава коса. Сара Фройнд беше блондинка, което я доближаваше до истинската Сюзън, чийто естествен цвят на косите беше светлокестеняв.

А истинската Сюзън се казваше Сюзън Ферленгети. Въпреки че сега, в здрачния миг между съня и пробуждането, проблемът беше в това дали изобщо вече съществуваше „истинска“ Сюзън Ферленгети.

Понякога Сюзън трябваше да поспира и да убеждава сама себе си, че й е ясно коя е, къде е и защо е на мястото, където се намира. Това се случваше твърде често и винаги й напомняше онзи не твърде отдавнашен ден, когато се бе събудила с нос, кървящ от смъркането на твърде много кокаин, без да знае кое име използва, къде се намира, нито как е попаднала там. И цели пет минути не бе успяла да възстанови ориентацията си. Преживяването беше наистина, ама наистина ужасяващо.

Това беше денят, в който тя взе твърдото решение никога вече да не позволява да загуби до такава степен контрол над живота си. Бяха й необходими само четири години, за да му отпусне края. Но процесът бе започнал отдавна. Вероятно от момента, в който бе осъзнала, че е толкова необикновено красива, че с подходяща усмивка, повдигане на вежда или втренчен поглед на проницателните си зелени очи, би могла да получи почти всичко, каквото си поиска.

На дванадесет години Сюзън знаеше, че притежава почти плашеща сила върху момчетата. В цялото училище нямаше нито един седмокласник, който би й отказал нещо. Умните й даваха домашните си. Силните й даваха закрила срещу всеки, който би се осмелил да я безпокои.

Сюзън беше от онзи тип момичета, по който момчетата се зазяпваха, без да им пука дали ги виждат. Направо побъркваше горката сестра Мария Агнеса Тереза. Монахинята често я хокаше за дързостта й. Разхлабваше колана на ученическата й униформа, за да не подчертава извивките на тялото й, което беше вече по-пищно и зашеметяващо от фигурите на много жени.

А Сюзън си беше Сюзън, без да влага особени усилия. Възприемаше външността и тялото си такива каквито бяха. Приемаше силата, която притежаваше, без особено да се замисля за нея. Имаше други неща, за които да мисли. Имаше майка си, Мари, която трябваше да блъска робски, понеже съпругът й беше отрепка и рядко се вясваше вкъщи, а когато се появеше, неизменно беше пиян. Имаше сестра си Розали, която беше най-умното дете в училището, но също така беше мършава, нервна и крехка. Имаше и Сесилия.