Джон Кларксън - Лично правосъдие

В онези дни деца като Сесилия не ги наричаха „специални“, „с недъзи“ или „страдащи от синдрома на Даун“. Викаха им монголоиди или просто идиоти.

Сиси никога съзнателно не би причинила болка или затруднения, но дори на дванадесетгодишна възраст Сюзън знаеше, че някой ден някой ще трябва да се погрижи за Сиси.

А Сюзън обичаше Сиси твърде много, за да позволи да й се случи нещо лошо. Обикна я от деня, в който се роди. Тя беше толкова мила. Толкова сладка. Сюзън и Розали си играеха с нея часове наред. В продължение на доста години Сиси си остана дребничка, игрива и забавна. Като маймунка. Като играчка. Като кукла. Сюзън често си мислеше, че само ако Сиси можеше да си остане такава — мъничка и сладка — то винаги щеше да има някой да се грижи за нея и да я обича.

Монахините позволиха на Сиси да учи в „Света Корнелия“ до седми клас. През по-голямата част от времето децата се отнасяха добре с нея. Докато Сюзън беше в училището, никой не се осмеляваше да й се присмива. Ако някой разплачеше Сиси, имаше повече от дузина по-големи момчета, готови да докажат на Сюзън, че никой не би извършил подобно нещо безнаказано. Сиси си имаше свое място в училището и в квартала. След основното училище Сиси остана у дома при Мари. А след като Мари се споминеше… Сюзън знаеше, че на нейните плещи ще легне отговорността да намери място за Сиси.

Вече гимназистка, Сюзън се отнасяше много прагматично към красотата си. Използваше я, за да си осигурява подходящите кавалери. За да попада на най-важните купони. За да се вози в най-хубавите коли. Външността й винаги бе такава, че всяко момче имаше желание да хукне след нея и да започне да я сваля.

Но тя съзнаваше, че това са само детинщини. Знаеше, че някой ден щеше да се наложи лицето й, тялото й, проницателните й очи и лъскавата й коса да изкарат достатъчно пари, за да може да се грижи за Мари и Сиси. Особено за Сиси.

На шестнадесет години Сюзън реши, че най-добре за нея би било да стане актриса. Филмова звезда. Когато сподели с майка си своя план, Мери се отнесе към него като към всичко друго в живота си… просто нещо, което се случва в момента, но скоро ще отмине. Розали искаше да свири в джаз формация, Сиси искаше да лети със самолет, Сюзън искаше да стане актриса.

— Добре — каза Мари. — След като завършиш гимназия и получиш висше образование, за да си намериш добре платена работа, можеш да станеш актриса.

Сюзън бе твърде умна, за да спори. Седна и изслуша майка си, но си знаеше, че ще постъпи както намери за добре.

Сюзън завърши гимназия. След това се записа в Манхатънския общински колеж и Мари й позволи да си наеме апартамент в града. След шест седмици престана да посещава занятия и започна работа на пълен ден.

До януари на следващата година бе успяла да се запише в Американската академия за драматични изкуства на ъгъла на „Мадисън авеню“ и 36-а улица, бе поела живота си в свои ръце и преследваше мечтата си.

Беше твърде късно за Мари или за някой друг да направи каквото и да било, тъй като тя разполагаше със свое жилище и свои пари, и всеки месец, независимо от обстоятелствата, изпращаше по петдесет долара у дома. Дори ако трябваше да живее на консерви, да закъснява с наема и да пере на ръка, тя не пропускаше да изпрати тези пари на Мари и на Сиси.

Мечтата й даваше сили. Изглеждаше толкова лесно. Помнеше точно как се бе почувствала, когато Лойд Кътлър, директорът на Академията, й бе казал, че е била одобрена на прослушването и й бе подал договор за подпис. Договор. Вече бе в редиците на бъдещите звезди. Февруари 1979 година. Оставаше само да бъде заснет филмът, който щеше да й донесе слава.

В деня, когато се записа, беше толкова развълнувана, че трябваше да седне в едно заведение на „Мадисън авеню“ и да изпие чаша кафе. Направо сияеше. Искаше й се да се засмее с глас. Не можеше да спре да се усмихва. Сервитьорката, която й поднесе кафето, подозрително я изгледа.

Мечтите и вълнението изтраяха около два месеца, след което помръкнаха.

Апартаментът й беше на приземния етаж на една стара жилищна кооперация, която се намираше между Лексингтън и Трета улица. Ако човек влезеше за първи път в нея, сградата би могла да му се стори в известна степен дори очарователна. Но ако поживееше няколко седмици в нейния полумрак, чарът се изпаряваше.

А бе трудно всеки месец да се събират парите за наема.

Сюзън работи последователно като сервитьорка, като продавачка в магазините „Марси“ и „Блумингдейл“ и после пак като сервитьорка. Работеше здраво по цял ден. А четири вечери в седмицата ходеше на занятия в Академията.