Джон Кларксън - Лично правосъдие

— Трябва ли да го регистрирам в участъка на района, където го видях за последен път?

— Мисля, че да. Не е като да е в неговия квартал, но смятам, че така е най-добре. Къде беше това?

— Бяхме в един бар, някъде на Второ авеню.

— А името знаеш ли?

— Не. Беше някакво ирландско кътче. Мисля довечера да се върна там. Мислиш ли, че това е важно за заявлението.

— Не чак толкова. Виж какво ще ти кажа. Ти ми дай информацията, а аз ще го регистрирам. Ще се постарая данните бързо да влязат в оперативния поток и специално да възложат случая на някого, а не просто да го прибавят към работния списък на някой екип.

— Благодаря.

— Съжалявам, че не мога да направя повече.

— Има и още нещо — каза Девлин. — Ще обикалям из болници и хотели и ще ми трябва помощ. Може да е регистриран под друго име или просто да е един безименен пострадал в някое препълнено спешно отделение. Трябва ми някой, който да провери навсякъде. Да познаваш някой частен детектив, на който може да се разчита?

— Да. Ами твоите хора в „Пасифик Рим“? Това е по тяхната част. Биха могли да те улеснят като колега, нали?

— Да, но предпочитам да не ги замесвам, освен при крайна необходимост. В момента нещата между нас не вървят много гладко.

— Защо?

— Мисля, че се опитвам да изкръшкам от работата, Дейвид. Не ми допадат някои части от нея.

— Като убиването например.

— Да. Като убиването.

— Но ако нещо се е случило на брат ти, бас държа, че с кеф ще претрепеш оня, дето му е посегнал.

Девлин се втренчи във Фридман. Погледът на ченгето беше твърд и безкомпромисен. Фридман отдавна бе решил, че някои хора заслужават да умрат и не се извиняваше за възгледа си.

— Както и да е. Най-важното в момента е да намерим брат ти. Особено сега. Баща ми умря преди две години. Чувството никак не беше хубаво. Имам брат и сестра. Повярвай ми, сега сме по-близки. Познавам човек, който може да ти помогне. Казва се Сам Зитър. Той е смрадлив стар досадник, но си знае занаята и добре се оправя. Ще ти се посвети стопроцентово. Има много контакти, които щедро компенсират възрастта му. Кантората му е съвсем наблизо. Иди при него. На Осмо авеню, точно под 14-а улица. Фирмата се казва „Интрепид Инвестигейшънс“. Кажи на секретарката да предаде, че аз те пращам, иначе сигурно няма да иска да те приеме.

— Добре, благодаря.

Фридман се изправи.

— Обади ми се, ако имаш нужда от нещо друго.

— Благодаря. Всичко хубаво, Дейвид.

— На теб също. Дръж ме в течение.

— Добре.

— Съжалявам, заради неприятностите ти, Джак.

Девлин се загледа след отдалечаващия се Дейвид Фридман и разбра, че той искрено му съчувства. И двамата знаеха, че проблемите му едва сега започват.

По-голямата част от живота на Робърт Уекслър протичаше след падането на нощта.

Така че работният му ден тъкмо приключваше в момента, в който Девлин се раздели с Фридман. Начинът, по който бе организирал работата си, му доставяше голямо удоволствие, тъй като му даваше възможност да се наслаждава на собствеността си сам, без никой и нищо да го разсейва. Събуждането означаваше, че може да се порадва на копринената си пижама, къпането — че може да се полюбува на направените по поръчка кранове от слонова кост, закуската — че може да се наслади на сребърните си прибори и на сервизите си от английски порцелан.

Уекслър дори вдишваше с удоволствие въздуха, изпомпван от неговите климатични инсталации. Робърт Уекслър купуваше и плащаше за тези неща. Той ги притежаваше. Използваше ги. Те бяха негови и той можеше да прави с тях каквото си поиска.

След като закуси в късния следобед, Уекслър старателно се облече. Всичките му дрехи бяха маркови или шити по поръчка: светлобежови панталони, бледосиня риза, консервативна копринена вратовръзка на райета и тъмносиньо сако.

Погледна изящния си швейцарски часовник. Беше точно осем часа. Робърт Уекслър, височина метър и седемдесет, тегло осемдесет килограма, стегнат, приятно прошарен, привлекателно загорял и идеално сресан, беше готов да излезе в прохладния край на една гореща лятна вечер в Ню Йорк.

Нямаше нужда да се обажда в своя гараж. Знаеше, че когато слезеше от апартамента си на двадесет и петия етаж, колата му и шофьорът му щяха да го чакат пред сградата.

Уекслър знаеше, че златистия му Мерцедес 560 SEL щеше да блести от чистота, а шофьорът му Ранди щеше да го чака край задната врата, готов да я отвори. Веднъж, не много отдавна, Ранди не бе преценил достатъчно добре времето и когато Уекслър излезе, той още си седеше на шофьорското място, зачетен в някакъв вестник. Без секунда колебание Уекслър му съобщи, че го уволнява. Каза на стъписания млад човек да излезе от колата. След това седна зад волана и сам подкара колата. Но това беше само началото.