Джон Кларксън - Лично правосъдие

Когато Девлин завърши разказа си, Зитър попита:

— Значи сте го регистрирали като изчезнал при ченгетата, но искате и аз да се намеся.

— Не мога да чакам полицията. Искам колкото се може по-скоро да намеря брат си и не мога да свърша всичко сам. Трябва ми някой, който да провери на място болниците и хотелите. Направих каквото можах по телефона. Но може да е бил приет в някоя болница като пациент с неизвестно име. Единственият начин, по който мога да се уверя със сигурност дали е така, е някой да отиде и да провери.

— А вие какво ще правите?

— Ще се върна в онзи бар, където го оставих, и ще започна разследването си оттам.

Зитър поразсъждава над това известно време, но не направи коментар. Сложи си очилата и погледна бележките си.

— Казвате, че е висок около два метра и тежи около сто килограма?

— Точно така.

— Значи е едър човек. Няма да е трудно да го намерим, дори ако в някоя болница нямат никакви данни за самоличността му. Познавам тоя-оня в няколко спешни отделения.

— Това е добре.

— Имате ли някаква идея какво може да се е случило?

— Не, никаква.

— Брат ви не е от оня тип мъже, дето имат навика да изчезват, нали?

— Господин Зитър…

— Сам, наричай ме Сам. И да минем на „ти“.

— Сам, и двамата знаем, че в тоя живот всичко е възможно. Но не си представям, че брат ми би постъпил така. Поне не по такъв начин. Не и след пиянска нощ с мен. Не и в деня, в който сме погребали баща си. Много по-вероятно е да е бил прибран в някой участък или да го е блъснала кола.

Зитър отново безмълвно се втренчи в Девлин. После попита:

— Какъв човек беше брат ти?

Девлин го изгледа и си каза, че на негово място би задал същия въпрос.

— Познаваме ли изобщо хората истински? Доколкото знам, брат ми е нормален човек. Има жена и три деца. Живее в предградията. Има хубава работа. Животът му е напълно типичен. Какво друго? Просто ще правя догадки. Говорил си с Фридман и знаеш, че в този град има хора, които биха искали да ме наранят. Но доколкото знам, никой от тях няма и представа, че имам брат. Друго… Джордж се откроява сред хората по улиците. Но това никога не му е създавало неприятности. Никога не е бил грубиян. Тъкмо напротив. Винаги се стараеше да не се възползва от предимствата на ръста си.

— Той не е краен като теб, нали? — попита Зитър. — Не му се пали така лесно фитила, прав ли съм?

— Единственото, което изобщо може да го накара да избухне, е някоя несправедливост.

— Например?

Девлин трябваше да помисли малко, за да се сети за подходящ пример.

— Последния път, когато го видях наистина вбесен, беше в гимназията. Бяхме в отбора по футбол. Преди един мач противниковият отбор слезе от училищния си автобус и някакъв едър порториканец приближи към мен, докато си седях на една пейка и чаках играта да започне. Попита ме на какъв пост играя. Казах му. „Да те видим сега как ще се оправиш със счупен пръст“ — вика ми той и скочи с бутоните върху крака ми. Прас! Причерня ми от болка. Той хукна да бяга и аз го подгоних, но накуцвах, а копелето беше набрало преднина. Обаче брат ми, големият ми брат Джордж, беше видял какво стана и го пресече. Такова кроше му тегли, че едва не му откъсна главата. А после така го замлати, че за малко да му изкара карантиите. Трябваше да се намесят трима възрастни мъже — треньори — за да го откъснат от оня порториканец. Двата отбора едва не се сбиха. Но брат ми си беше такъв. След като видя какво стана, нищо не можеше да го спре.

— Какво стана с крака ти?

Девлин сви рамене.

— Футболните ми обувки доста добре ме предпазиха. В онзи ден бях истинска фурия. Направо им съдрахме задниците. Скрихме им топката. Бяха едри грубияни, но треньорът им не го биваше. Никаква техника нямаха. Бихме ги без брат ми. Другият отбор отказа да играе, ако Джордж е в игра.

— Така ли? А той как го прие?

— Изобщо не му пукаше. Беше направил онова, което искаше. Ние печелехме. Зае се да ни окуражава и да помага на медицинския екип. Но слушай, какъв е смисълът? Това е просто една история. Аз си мисля, че брат ми е най-добрият човек на света, но какво от това? През главата ми минават хиляди сценарии за това какво може да се е случило. Но не знам. Трябва да проверим очевидните варианти и да започнем от там.

Зитър се приведе напред и облегна лакти на бюрото. Беше свършил с въпросите.

— Прав си. Ще се хващам за работа. Тарифата на моята агенция е седемдесет и пет долара на час. За подобна работа обикновено сключвам договор за десет часа. Плюс режийните разходи, които би трябвало в този случай да са минимални.