Джон Кларксън - Лично правосъдие

— Добре. Можеш ли да започнеш тази вечер?

— Да.

— Много добре. Как мога да поддържам връзка с теб?

— Позвъни на номера на мини пейджъра ми. — Зитър му подаде визитната си картичка. — Когато чуеш сигнал, набери телефон, на който мога да се свържа с теб.

— Ще бъда в движение.

— Аз също. След като позвъниш, остани при някой платен телефон или някъде другаде за пет минути. Ако не ти се обадя до пет минути, опитай да се свържеш с мен по-късно.

— Ако го намериш, преди да ти се обадя, искам веднага да узная. Как ще се свържеш с мен?

Зитър дръпна някакво чекмедже и извади още един мини пейджър. Провери номера му и си го записа в бележника.

— Ето, вземи и ти един. Носи си го в джоба. Тези не писукат. Не нося нищо, което издава звук. Сложи го някъде, където можеш да го чувстваш. Когато завибрира, погледни на дисплея тук горе. После ми се обади на този номер до пет минути.

— Добре — каза Девлин и сложи пейджъра в джоба си.

— Ще работя докъм един-два през нощта, но не повече. На моята възраст трябва да си набавям достатъчно сън, иначе съм като разглобен. Ще започна с болниците в Манхатън, в които хората от „Бърза помощ“ най-често откарват пациентите. Ако не го открия, ще започна да проверявам болниците в другите райони на града, а утре може би и някои хотели. Това ще бъде много по-трудно…

— Ще говорим за това, когато се стигне дотам.

Зитър отново замислено се втренчи в Девлин. Не обичаше да го прекъсват, но този път махна с ръка.

— Добре, ще караме едно по едно.

Девлин стана и протегна ръка. Зитър я стисна, после отпусна месестата си длан. Девлин извади осем стодоларови банкноти и ги остави на бюрото.

— Ето за десет часа и някои разходи.

— Ще ти напиша разписка.

— Дай ми я, когато ми представиш окончателната сметка.

— Моля те, Девлин, ще отнеме само няколко минути. Не искам да се безпокоя, че може да стане някакво объркване. Също така бих искал да подпишеш договор и пълномощно.

Зитър бързо попълни разписката и стандартния договор. Девлин взе разписката и подписа договора, без да погледне нито едното, нито другото. Благодари на плещестия бивш полицай и си тръгна. Прецени, че трябваше да убие няколко часа, преди да намери онзи ирландски бар. Искаше да отиде там, когато можеше да намери бармана, който работи нощна смяна. Разполагаше с достатъчно време, за да вземе душ, да хапне и да се обади на Мерилин. „Сигурно се е побъркала досега“ — помисли си Девлин. Определено не му се щеше да се обади за пореден път и да няма какво да каже, освен: „Все още търся. Не се безпокой“.

Сюзън и Уекслър вечеряха в един малък италиански ресторант в Челси. Храната беше скъпа и келнерите бяха твърде раболепни, но според Сюзън това беше едно от малкото места, където яденето си струваше високата цена. Никога не беше яла италианска храна толкова елегантно поднесена и с такъв изискан вкус.

Тя започна вечерята с коктейл от водка. Уекслър си поръча бутилка шардоне с основното ястие и тя му помогна да я изпие. За нея вечерята завърши с кафе и коняк.

Повечето хора биха поели толкова много алкохол по време на продължителна вечеря след дълъг и изморителен ден. За Сюзън това беше началото на деня. Беше като да пие на закуска. Нощта щеше да продължи до сутринта, почти до предобед. И Сюзън щеше да продължи да пие. Никога толкова много, че да бъде отпуснато пияна, но достатъчно, за да почувства, че очертанията на реалността се размиват и че се изолира от острата болка от отношението към нея.

След вечеря Уекслър щеше да наобиколи четири или пет клуба заедно със Сюзън. Наслаждаваше се на впечатлението, което правеше, когато влизаше с любовницата си. Но появата на Уекслър със Сюзън винаги предизвикваше точно премерено количество внимание, защото заведенията, които посещаваха, бяха негови. Сядаха на някоя тиха маса. Когато Уекслър преценеше за подходящо, пращаше Сюзън да повика управителя на масата му. Независимо колко властни бяха тези управители в работата си с другите хора, когато Сюзън им казваше, че Уекслър ги вика, тези мъже винаги зарязваха онова, с което се занимаваха в момента, и хукваха да му се представят.

На Сюзън не й бе позволено да се връща на масата, докато Уекслър не приключеше с деловите въпроси. От време на време се случваше да го наблюдава как си върти бизнеса. Той предимно слушаше. Малкото, което казваше, караше събеседника му припряно да клати глава. На няколко пъти Сюзън в действителност видя дебелите пликове с пари, които директно преминаваха в ръцете на Уекслър.