Джон Кларксън - Лично правосъдие

На следващия ден Ранди намери закачено на вратата на наетия от него апартамент официално предизвестие, че трябва да го напусне. Същия ден от банката му го информираха, че е иззето правото му на разпореждане с кредитната му сметка и спестяванията му, заради пари, които дължи на корпорацията, която го бе наела. На следващия ден застрахователната компания му изпрати известие, че разполага със срок от тридесет дни да възобнови медицинската си застраховка за своя сметка. А Комисията по таксиметрова и шофьорска служба му изпрати призовка да се яви пред дисциплинарна комисия, в противен случай разрешителното му за шофьор щеше да бъде автоматично обявено за невалидно.

Една компетентна адвокатска фирма би могла успешно да защити интересите на Ранди, ако той разполагаше с хиляди, за да плати. Но Ранди, разбира се, нямаше тези пари. Единствената му алтернатива беше да позвъни на Уекслър и да се моли. Така и направи.

Уекслър го изслуша, като се изкушаваше от идеята да го накара да се повлачи по корем още малко. Но накрая реши, че това е удоволствие, което ще поотложи за в бъдеще, когато щеше да уволни Ранди веднъж завинаги без право на помилване. За момента каза на шофьора:

— Добре, Ранди. Може би вече си си научил урока. Чакай ме с колата по обичайното време.

Кошмарът свърши. Законовите мерки, предприети срещу Ранди, бяха прекратени. Медицинската му застраховка бе продължена. Сега, когато паркираше мерцедеса пред сградата на Сътън Плейс, той веднага излизаше от колата и заставаше край задната врата. Дори когато подраняваше с десет или петнадесет минути. Никога, ама никога не чакаше седнал в колата. Правеше, каквото му беше наредено. Уекслър го притежаваше.

Сюзън хвърли поглед към малкия електронен часовник на тоалетката. Беше 8:11. Ключовете на Уекслър щяха да се пъхнат в ключалката някъде между 8:15 и 8:30. Сюзън нито веднъж досега не бе получила предупреждение за идването му. Просто се появяваше и влизаше в апартамента. Той го притежаваше. А и ако питаха него, Сюзън също беше негова собственост.

Нейното задължение беше да бъде красива, добре облечена и да е готова да го поздрави, когато влезе. И веднага след като той седне, да му подаде чаша идеално изстуден коктейл „Мимоза“ от прясно изстискани портокали и току-що отворено шампанско. Такъв беше ритуалът. Разбира се, Сюзън манипулираше мъжете твърде отдавна, за да позволи на Уекслър да я контролира напълно. Играеше неговата игра на превъзходство, но с точно премерена доза предизвикателство, което му даваше да разбере, че нямаше никаква гаранция, че тя винаги ще бъде готова на всичко. Сюзън постоянно си повтаряше, че леката й предизвикателност означава, че не е напълно негова собственост. За съжаление, на Уекслър му харесваше непокорството, което прозираше у нея. Харесваше му предизвикателството. Това беше коварна и опасна игра. И както при повечето хазартни игри, колкото повече Сюзън играеше, толкова по-голяма бе вероятността да загуби всичко.

Оставаше й съвсем малко време. Трябваше да си лакира още три нокътя, портокаловият сок още не беше изстискан и й оставаше последното шампанско. Часовникът показваше 8:13. Тя мацна яркочервен лак на кутрето си, затвори шишенцето и го прибра, защото Робърт не обичаше разхвърляни спални, и се втурна в кухнята.

По пътя тя си представи задръстване от таксита и камиони, които му препречват пътя, пожела си наистина да го забавят и нададе писък. Беше висок, пронизителен крясък, който й помогна да облекчи малко агонията на напрежението.

Извади един голям портокал от отделението за плодове в хладилника. Беше последният. Разряза го на две и пусна едната половина в сокоизстисквачката. Загледа се как сокът се стича в чашата за шампанско, която бе сложила под чучура. Стигаше едва колкото да напълни една четвърт от чашата. Втората половина на портокала даде достатъчно сок, за да напълни чашата малко повече от половината. Достатъчно.

И тогава го чу — звука от ключ в ключалката на вратата й.

Бързо пъхна чашата във фризера. Трябваше да се изстуди.

Буквално изтича до входната врата. Слава богу, че Уекслър искаше винаги да е заключена с две ключалки.

Тя зае мястото си само секунди преди вратата да се отвори. Но беше достатъчно добра актриса, за да остави впечатление, че е чакала поне от пет минути.

Надяваше се усмивката й да не е твърде напрегната. Надяваше се той да не забележи дребните капчици пот, избили на челото й, току до линията на косата. Надяваше се да не му се допие втора чаша, както понякога се случваше.