Джон Кларксън - Лично правосъдие

— Робърт, скъпи, колко ми е драго да те видя тази вечер.

Уекслър поспря и огледа обстановката. Всичко беше наред. Горе-долу. Тогава се взря в подкупващата усмивка на Сюзън и се остави да бъде пленен от мига. В очите й тлееха напрежение и ярост, които много му допадаха. Високите й, ясно изразени скули подчертаваха класическата линия на носа й. Устните й бяха стиснати, извити надолу в леко арогантна усмивка. Плъзна поглед по устните й, шията, пълните й гърди, които опъваха тънката лятна рокля. Огледа я от глава до пети. Обувките й може би се нуждаеха от малко лъскане, но красотата и тялото на Сюзън го бяха заслепили. Удоволствието, което тя му доставяше, беше вълнуващо непълно. Уекслър беше достатъчно умен, за да знае, че още не я притежава изцяло. Поне, докато можеше да понесе мисълта да я загуби.

— Драго ми е да те видя, Сюзън.

Вечерната шарада бе започнала.

Офисът на Сам Зитър беше съвсем близо до парка, където Девлин се беше срещнал с Фридман. Намираше се на остъкления първи етаж на една сграда на Осмо авеню. Върху огромна синя табела бяха изписани думите „Интрепид Инвестигейшънс“, обвити около една звезда, която приличаше на шерифски отличителен знак.

Девлин влезе и се озова в тясно фоайе, дълго колкото ширината на офиса. До стената от ляво бяха подредени три стола, тапицирани със зелен плюш. Подът беше покрит с линолеум, който имитираше плочки. Беше също зелен на цвят.

На малка табелка пишеше, че посетителите се приканват да натиснат звънеца и да изчакат.

Девлин изпълни инструкциите и се настани на един от зелените столове. Забеляза, че към него от тавана е насочена камера.

Почака пет минути, стана и отново натисна звънеца. След още пет минути пред него застана петдесет и пет — шестдесетгодишен мъж. Изглеждаше като изсечен от голям каменен къс. Беше нисък и набит. Косата му беше късо подстригана и силно прошарена.

— Вие ли сте Девлин? — попита мъжът.

Девлин потвърди:

— Да.

Сам Зитър му подаде ръка.

— Току-що говорих по телефона с Фридман. Вие май си падате чешит. Заповядайте.

Девлин никога не се бе възприемал като „чешит“. Той последва набития мъж навътре в офиса. Зитър беше облечен със зелено спортно сако и кафяви панталони. Носеше закопчана догоре тъмносиня риза, но без връзка. Девлин се зачуди дали човекът не беше далтонист.

Кабинетът на Зитър беше чист, спретнат и подреден. На бюрото му нямаше купчини папки и документи. На пода имаше килим. Мебелите бяха стари, но не овехтели.

Сам Зитър настани немалкото си килограми на един директорски стол с висока облегалка зад голямо бюро и се обърна към Девлин:

— Седнете. Кажете, с какво мога да ви помогна.

— Какво ви е казал Дейвид?

— Не спомена нищо за проблема ви. Само ми разказа за вас. Обичам да знам биографията на хората, с които си имам работа, стига да е възможно. А вашата биография си я бива. Цели шест месеца ченге в Ню Йорк. После във военната полиция във Виетнам. Следват тайните служби. А сега сте в някаква охранителна организация на Източния бряг. „Пасифик Рим“, така каза Фридман.

— Да.

— Чувал съм за тях. Шефът е азиатец.

— Да.

— Кажете ми, защо напуснахте полицията само след шест месеца служба? Били сте първенец на випуска и така нататък.

— Не исках да бъда просто патрул. И нямах желание да се отнасят с подозрение към мен заради това.

Зитър повдигна месестите си рамене.

— Звучи доста крайно.

— В онези дни бях склонен да се ръководя от принципа „или всичко, или нищо“.

— Така изглежда. Може би сте си спестили доста скърби.

— А вие защо напуснахте?

Сам Зитър отново сви рамене.

— Бях от друго тесто.

— До какъв ранг достигнахте?

— Лейтенант. Детектив.

— Доста добре.

— Горе-долу възмездява годините, които вложих в това.

— С какво се занимавате?

— След патрулната служба се заех с кражби с взлом и разбити сейфове. За няколко години. После с убийства. Озовах се в десети участък.

— Поделението на Коджак от филма.

— Точно така. Знаете ли, че се случваше да ни връхлетят японски туристи, които искат да се срещнат с Коджак?

— Чувал съм.

— Вярно е. Както и да е. Какъв ви е проблемът, господин Девлин? С какво мога да ви бъда полезен?

Девлин бързо му разказа за изчезналия си брат. Зитър го слушаше със сключени вежди. Сложи си чифт очила за четене и нахвърли някакви бележки. После захвърли очилата и химикалката на бюрото. Девлин си помисли, че с тези навици сигурно сменя по няколко чифта очила годишно.