Джон Кларксън - Лично правосъдие

Сюзън погледна към електронния часовник до леглото си. Червените цифри показваха 17:27.

Уекслър щеше да дойде да я вземе за вечеря към осем и половина. Щяха да хапнат в някой ресторант докъм десет. След това, между десет и три часа Уекслър щеше да наобиколи различни клубове и нощни свърталища. В три и половина Сюзън щеше да си е на мястото като домакиня в среднощния клуб на Уекслър и щеше да е погълнала достатъчно количество алкохол, за да може да посрещне гостите. Знаеше, че алкохолът бе заменил навика й да смърка кокаин. Но си казваше, че държи нещата под контрол. Пък и алкохолът не можеше да пробие дупка в носната й преграда.

Сюзън Фърлонг стана от леглото и започна ритуала по привеждането си във форма за Робърт Уекслър.

Девлин седеше там, където го бе оставил Летери, и се беше хванал за телефона. В нито една болница нямаше пациент на име Джордж Девлин.

В шест хотела не бе отседнал човек с такова име.

Мерилин му се бе обадила два пъти, докато търсеше различни телефонни номера. Бе успял да й се изплъзне с уклончиви отговори. Не мислеше, че ще успее за трети път.

Захвърли телефонния указател на пода и увеличи звука на телефонния секретар. Ако звъннеше Мерилин, нямаше да говори с нея. Ако се обадеше Джордж, щеше да чуе гласа му и да вдигне телефона.

Набързо си взе душ, като остави вратата на банята отворена, и се преоблече в чисти дрехи. Последните свидетелства за предишната вечер бяха струпани на купчина между шкафа и стената.

Неговият по-голям брат, който беше добър като ангел и се бе грижил неведнъж за него, сега бе изчезнал. Защо? Ако някой бе направил нещо на брат му, щеше да го открие и да разбере защо го е сторил. И да го накара да си плати. Много го биваше и за трите неща.

Срещна се с детектив лейтенант Дейвид Фридман в малък парк, заобиколен от неспирен уличен трафик. Беше на Абингтън скуеър. Представляваше по-скоро детска площадка, която привечер щеше да загъмжи от невръстните отрочета на прибралите се от работа юпита. Но сега беше три следобед и наоколо беше почти безлюдно, ако не се брояха няколкото бездомници и двете жени от Ямайка, които бяха извели децата си на въздух.

Преди година Фридман бе помогнал на Девлин в един случай, който бе завършил със смъртта на много хора, но пък в очите на обществеността изглеждаше, че Нюйоркското полицейско управление се бе справило с разкриването на мащабно престъпление. Случаят бе донесъл на Фридман лейтенантски нашивки, но самият той не искаше повече да преминава през подобна мелница.

Фридман посрещна Девлин с присмехулна усмивка. Беше нисък и жилав, с чуплива черна коса. Имаше резките маниери на нюйоркско ченге, прекарало целия си живот в града. Подаде ръка и Девлин я стисна.

— Виждам, че още си жив, Девлин — бяха първите думи на Фридман.

— Засега. Как си, Дейвид?

— Все тъй на бойното поле.

— Благодаря ти, че дойде. При това толкова скоро. Знам, че сигурно си зает.

— Да, да. Изглеждаш така, сякаш си се въргалял на някой плаж или нещо такова.

— На един много слънчев плаж.

— Гот. И що си тука, а не там?

— Баща ми почина. Дойдох за погребението.

— По дяволите! Извинявай. Внезапно ли стана? На колко години беше?

— Сърдечен удар. Беше на осемдесет.

— Здрав човек ли беше?

— Да. Умрял е бързо.

— Това май не е лошо. Но все пак е загуба. Моите съболезнования.

— Благодаря.

Фридман отново се превърна в безцеремонно ченге.

— И тъй, за к’во, по дяволите, ме търсиш? Предупреждавам те, че не искам големи неприятности.

— Имам проблем, Дейвид, и искам да чуя съвета ти.

Девлин му разказа за запоя след погребението, за това как бе забърсал Дарил, как бе прекарал нощта при нея и как бе установил, че от Джордж няма и следа.

Фридман бавно поклати глава.

— Чудничко. Прекрасно. Смърт, пиячка и блондинка.

— Да… Напомня ми защо по принцип не пия много.

— Предполагам, че брат ти не е от ония чешити, дето имат навика от време на време да изчезват.

— Абсурд. Той е олицетворение на почтения гражданин. Жена, деца, кариера, къща в Уестчестър. Обикновена картинка. Позвъних в няколко болници и хотели. Нищо.

— Това хич не е добре, Джак. С какво мога да ти помогна?

— Просто ми отговори на няколко въпроса, за да не си губя времето.

— Давай.

— Ако го регистрирам официално като изчезнал, ще има ли някакъв по-значителен резултат?

— Не особено. Знаеш как е. Детективските екипи са твърде заети. Ако има замесено някакво престъпление, може и да направят нещо, но ти още не знаеш дали е така. Има шанс да се размърдат, ако изчезналото лице е дете със забавено развитие или нещо такова. Нещо, което ще накара вестниците да излязат с големи заглавия. А иначе заявлението ти се въвежда в компютъра и си стои там, докато не стане нещо, което да включи данните в активния информационен поток. Например, ако човекът е арестуван някъде, когато въведат името му в централната база данни, ще видят, че е регистриран като изчезнал. Ако до няколко дни няма нищо за твоя човек, описанието му се дава на някой екип от детективи, които и без това си имат сума ти работа. Добрите екипи все някак запомнят имената и отличителните белези и ако се натъкнат на някой, който им отговаря, отиват, проверяват и установяват, че да, правилно са запомнили, че еди-кой си се издирва от еди-кого си. Не можеш да очакваш, че като подадеш заявлението, двайсет и три хиляди ченгета ще хукнат да търсят брат ти, но все пак може да има някаква полза, пък и за опит пари не искат.