Джон Лескроарт: Неизбежно правосъдие

Насилието на ужасния шум над слуха им, бъркотията, разбиването на огромната витрина, приливът на алкохол и хормони в кръвта — всичко напираше да избухне миг по миг.

Сега О’Тул стоеше във витрината и смъкваше нещо, окачено високо на стената. По дяволите, какво беше това? Въже ли?

Въже. Тежка намотка дебело найлоново въже.

Кевин Ший чуваше виковете и пищящата аларма навън. Да му се не види, какво ставаше там? Каквото и да беше, множеството продължаваше да се излива на улицата през изхода, сякаш някой беше отпушил буре.

Тръгнал към вратата, за да се махне, Ший попадна в напиращия поток. Идващите отзад го притискаха в тълпата, принуждаваха го да се движи с всички, подвикваха:

— Айде бе, размърдайте се, айде по-живо !

После и крясъкът откъм улицата, още невидима за Ший, смразил кръвта му:

— Дръжте го! Да не се измъкне тоя!

Артър Уейд беше силен и ловък мъж. Когато успееше да отдели малко време, тренираше — поне три пъти седмично — горе в заличката, оборудвана от „Ренд и Джекмън“ с уреди на „Наутилъс“. Според измерванията, телесните му мазнини не надхвърляха елегантните четиринайсет процента и още тежеше същите осемдесет и осем килограма, поддържани и докато играеше бейзбол в отбора на Северозападния университет през последните две години.

Но тук обратът настъпи твърде бързо, изненада го. Нещо твърдо се стовари зад ухото му и го отхвърли болезнено върху пикапа, до който бе спрял колата си.

— Ей!…

Отгоре го притисна някой. Още един. Забиваха юмруци в ребрата му.

Но какво ставаше тук? Нямаше време да се чуди. Блъсна с лакът някакъв мъж, друг, освободи ръцете си и замахна към трети.

Но те го връхлитаха неудържимо — десет, двайсет, дори повече.

Единият от ударените пак налетя и го уцели ниско, в слабините. Уейд се сви. Нямаше начин да ги надвие. Извъртя се и рязко вдигна коляно, блъсна нечия челюст. Срита друг и изскочи на улицата.

Но те заобикаляха колите, преследваха го и на платното. Наоколо отекваха клаксони, но всеки гледаше по-бързо да заобиколи тълпата и нямаше никакво намерение да спре. Уейд блъсна с все сила първия изпречил му се човек, но онзи беше твърде едър и не падна. Някой го сграбчи за яката отзад и дръпна, едва не го задуши.

— Ей, дяволите да ви вземат!…

— Я млъквай.

— Дръжте го! Не го пускайте!

Ритаха го по краката. Притиснаха го отвсякъде, заклещиха го между неговата кола и камиона. Той се обърна, удари с ръба на дланта си хваналата яката му ръка и чу пукот. За миг натискът на множеството спря. Стъпи върху калника на камиона и се прехвърли над покрива на колата си. Стъпалото му се подгъна, когато скочи на улицата.

Но имаше пролука. Можеше да се измъкне. Удари още един, изтласка назад друг и пред него се освободи пространство. Още две-три крачки, глезенът му поддаваше, но все някак щеше да си насили крака. Налагаше се. Но изведнъж кола, завила сякаш отникъде по Второ Авеню, се изпречи пред него.

Блъсна се в нея — все повече клаксони звучаха наоколо — нямаше ли някой да му помогне най-сетне? Задъхан, той се устреми наляво, по Второ, но тълпата запълни улицата с пронизителния вик: „Дръжте го, дръжте го!“.

Някой умело се гмурна в коленете му отстрани — явно бе тренирал футбол — и Уейд се плъзна метър-два по асфалта, крачолът на панталона му се разцепи, одра си и крака. Цял куп лъхащи на бира мъже притиснаха ръцете и краката му. Не можеше да помръдне.

С изумление и ужас усети как някой надяна примка на врата му.

Отзад в тълпата Кевин Ший си каза, че не бива да допуска това.

Онзи ненормален досадник (предположи, че пак той забърква всичко), бе прехвърлил единия край на жълтото въже, почти светещо с яркия си цвят, през напречника на първата лампа след кръстовището. В момента неколцина от мъжете се опитваха да стигнат свободния край, подскачаха под лампата, а останалите смахнати пригласяха: „Вдигнете го, окачете го!“. Крайно време беше и той да се размърда.

Заби рамо напред и бутна. Изтласкаха го назад, но вниманието на всички бе приковано в боричкането на улицата и той продължи да се промъква в плътната навалица.

Но колкото повече наближаваше, ставаше все по-трудно. Гъмжилото едва ли не пулсираше в собствен ритъм. Всички се стремяха да стигнат до центъра на събитията.

Вдигна глава. Някой се бе покачил върху раменете на друг и успя да докопа въжето, което досега висеше. След секунда се изпъна.

— Айде бе, направете го! Веднага го направете!

Около Ший се вдигна невероятна врява и той започна да си служи с лакти и колене, вече беше само на три метра. За първи път успя да зърне жертвата — от главата на мъжа капеше кръв, още се съпротивляваше. Май беше с бяла риза и вратовръзка.