Джон Лескроарт - Неизбежно правосъдие

Кевин Ший беше на двайсет и осем години и следваше в последния курс на историческия факултет в щатския университет на Сан Франциско. Както беше гладко избръснат и червенобузест, рядко му даваха повече от двайсетина години. Имаше гъста, почти черна коса, присмехулна усмивка, на която понякога даваше воля, и пристрастие към чашката. Едва ли някой би очаквал от него подвизи.

Подпираше се на стената до джубокса, зает с третата си безплатна халба „Харпс“. Не познаваше Майкъл Мюлън и не бе дошъл тук, за да участва в помена, но си мислеше, че подсъзнателно е поискал да намине точно за това. Сигурно беше чул за тържеството, защото бездруго навестяваше „Пещерата“ почти всеки ден.

Нийл Йънг вече му лазеше по нервите. Когато китарният риф на „Мъжка битка“ започна за петнайсети пореден път, той блъсна с хълбок машината и разтърсващо ушите скрибуцане огласи залата.

— Ей, гледай къде си буташ гъза бе!

В кръчмата се възцари тишина. Ирландците казват, че в такива мигове „минават ангели“, но и така да беше, не останаха за дълго в залата. Облегналият се на плота Питър Макей случайно вдигна очи към телевизора и му се стори, че звукът е оглушителен. Сграбчи свирепо рамото на Брандън Мюлън и бирата от халбата потече по ръката му.

— Ей, вижте бе, хора! — кресна той. — Горе, по телевизора. Това е негрото, дето пречука Майки, нали така?

Всички погледи се впиха в репортерката, застанала пред стъпалата на Съдебната палата, а около нея следобедният вятър подмяташе празни опаковки и други боклуци.

— Една от местните новини — казваше тя (Джейми О’Тул наду звука на телевизора, както бе усилил песента на Нийл Йънг), — е освобождаването на Джеръм Рийз. Миналата седмица той бе арестуван за убийство и кражба на кола посред бял ден в района Мишън. Срещу него не са предявени обвинения. Според информацията, дадена от канцеларията на районната прокуратура, липсвали са достатъчно доказателства…

Брандън Мюлън, братът на убития, стовари халбата си на плота и с все сила се развика срещу журналистката, като че тя наистина стоеше лице в лице с него.

— Какви ги дрънкаш, ма?! Имаше четирима очевидци!

Някой до Кевин Ший подхвана крясъка:

— Нали намериха при него кредитна карта на Майки?

— И скапания пистолет е негов!

— Ама какво още искат тия, за да го пъхнат на топло?

— На гадните чернилки вече и убийствата им се разминават ей така!…

— Ами никой вече за нищо не ги закача!…

Питър Макей си допи бирата. Глътна на един дъх и четвъртата си чаша „Бушмилс“. Надигна се на напречниците на табуретката и четири-пет пъти тресна с празната халба по барплота.

— Ще ви кажа какво им трябва на тях. И на нас какво ни трябва. Правосъдие!

Макей имаше глас точно като за оратор, дълбок и звучен, а сега въздействието се подсилваше и от развълнуваното му хриптене. Но нямаше нужда да убеждава никого. Всички и така бяха с него. Той беше техният говорител. И вече стоеше върху плота.

— Урок им трябва на тях. И ще им дадем урок!

— Тъй си е, да ги шибам!

— Вярно!

Момчетата се тупаха по раменете, ръгаха се с лакти в ребрата.

Точно в този момент Артър Уейд не можеше да се начуди на късмета си. Тук, на „Гиъри“, намери свободно място за паркиране точно пред „Пещерата“, само на няколко метра от пералнята, откъдето трябваше да си прибере дрехите. Между кръчмата и пералнята имаше магазин за инструменти и железария, вече затворен. В Сан Франциско просто не се случваше да намериш добри места за колата си, особено когато ти е най-необходимо. Имаше десетина минути, преди да затворят пералнята в девет вечерта. Щеше да успее. Добра поличба.

Карин нямаше време да прибере ризите му. И двете близначета пак бяха на легло с някоя от постоянно повтарящите се детски болести. Не бе имала и една свободна минутка, за да си покаже носа навън. И май вече беше готова да превърти от умора. Затова я успокои, че не бива да се притеснява, по пътя към дома сам ще мине да прибере прането.

С най-голямо желание се напъваше да я облекчи малко в домашните задължения, но когато си чернокож, по-добре е с нищичко да не намекнеш на шефовете си, че не даваш сто и петдесет процента от възможностите си в службата. Точно затова внимаваше и Артър Уейд, работещ, вече четири години като младши юрист в „Ренд и Джекмън“ Нямаше никакво значение, че Джес Ренд и Кларънс Джекмън също бяха афроамериканци. Гонеха целта си да се наложат в конкуренция с изцяло белите фирми, придърпваха за клиенти големи корпорации от целия щат и техните юристи на заплата можеха да се надяват да станат партньори, само ако се раздават всяка минута от работното време цели осем години наред, а освен това са блестящи, неуморни и надарени с предприемачески усет.