Джон Лескроарт: Предателство

— Благодаря, прав сте, Ваша чест.

— Както и да е. Знам, че е неприятна работа, но Чарли Браун е имал още много работа за довършване и тя трябва да се свърши. И макар че ние не сме готови да го обявим за умрял преди да е отсъствал още доста време, миналия месец Мериън Браун — един от съдиите в градския съд — постанови, че изчезването му го прави юридически неправоспособен и вчера щатската адвокатура суспендира разрешителното му за практикуване по молба на съда.

— Значи те трябва да приключат делата му. Ако аз съм негов клиент и той не ми се е обаждал от шест месеца, досега да съм го уволнил.

— Убеден съм, че някои от клиентите му са направили точно това, но не всички, доколкото разбирам. — Томазино въздъхна. — Чарли ми беше приятел. Жена му ще има нужда от всичко, което все още идва от неговите случаи. Бих искал да съм сигурен, че адвокатската колегия ще остави тези случаи в ръцете на някой, който ще постъпи справедливо с нея. Както и да е, работата е че днес по обед се натъкнах на Уес Фаръл. — Това беше един от партньорите на Харди. — Каза, че нещата при вас са донякъде в застой. Добрата новина е, че вероятно можете да разчитате на някакъв процент от клиентите на господин Боуен да се прикрепят към вашата фирма. Не че някой от тях ще ви направи особено богати.

Четейки между редовете, Харди знаеше какво има предвид съдията — ставаше дума за досадна административна работа. Съдът вероятно бе разпределил повечето клиенти на Чарли, лишавания от права за дребни престъпления и нарушения. Независимо от всичко, съдът щеше да плати за всеки час, който съдружниците на Харди щяха да прекарат в разрешаване на криминалните случаи, а ако гражданските дела донесяха някакви пари, фирмата можеше да очаква сериозно възнаграждение. А от друга страна, това беше възможност да се направи една дребна услуга на един съдия, което съвсем не беше лоша идея.

— Вероятно ще можете да ги прехвърлите или приключите за следващите два месеца.

— Убедихте ме, Ваша чест. Ще се радвам да ви помогна.

— Благодаря, Диз. Оценявам жеста ти. Знам, че не е особено привлекателна работа. Ще наредя да ти донесат всичко в офиса през седмицата.

— Колко е то?

Томазино замълча.

— Около шейсет кашона. — С други думи, много. — Но имаш късмет, то е само наполовина от това, което изглежда, защото половината от кашоните са за един клиент.

— Да не искаш да ми кажеш, че става дума за „Майкрософт“?

Тих смях.

— Нямаш този късмет. Ивън Шолер.

Харди се поколеба за миг.

— Защо ми е толкова познато?

— Защото си чел всичко за този случай. Двамата типове, които са били заедно в Ирак.

— Аха, започвам да си спомням — каза Харди. — Имаха също и обща приятелка или нещо такова, нали?

— Май да. Има доста пикантни подробности, но вероятно скоро ще го откриеш сам. Във всеки случай, много ти благодаря, Диз.

— Живея, за да служа на съда, Ваша чест.

— Вече отбеляза доста точки, господин адвокат. Не прекалявай. Приятна вечер.

Харди пусна слушалката и остана замислен за миг. В ума му отново се върна репликата на съдията: „има доста пикантни подробности“ в случая Шолер. Харди си помисли, че точно в този момент от живота си като че ли има нужда от малко пикантност. Ако паметта не му изневеряваше, а тя винаги му бе служила добре, случаят Шолер беше дори по-голямо предизвикателство от кокалите в дело за предумишлено убийство, поради факта, че се бе зародил сред хаоса и насилието.

В Ирак.

Пламналото оранжево слънце целуна хоризонта на запад, когато двайсет и шест годишния младши лейтенант Ивън Шолер преведе своите три високопроходими конвоиращи джипове „Хумви“ през вратите на охраняваната база „Олстронг“. Намираше се по средата на област, заобиколена от палми, канали и зелени обработваеми площи. Пейзажът тук нямаше нищо общо с песъчливия, равен, кафяв терен, с който Ивън Шолер бе свикнал, откакто пристигна в Кувейт. Заграждението беше голямо приблизително колкото три футболни игрища, защитено както всички други „зони на сигурност“ с Бремерови стени — високи четири метрови бариери, завършващи отгоре с навита на спирали бодлива тел. Пред тях се бяха настанили три двойно широки жилищни фургони, които „Олстронг Секюрити“, американската компания доставчик, бе осигурила за своите местни служители.

Спирайки до средната от временните сгради, където се вееше американския флаг, Ивън стъпи от своята кола върху чакъла, простиращ се във всички посоки, докъдето стигаше поглед. Спретнат на вид американски военен, застанал на отворената врата, сега слезе по трите стъпала и протегна ръка. Ивън излая военен поздрав и мъжът се засмя: