Джон Лескроарт - Предателство

— Няма нужда да ме поздравявате, лейтенант — каза той. — Джак Олстронг. Добре дошли на BIAP 2 2 Международното летище в Багдад, най-голямото в Ирак. — Б.пр. . Вие сигурно сте Шолер.

— Да, сър. Ако ме очаквате, това е приятна възможност да разпуснем малко.

— Загазили сте я, а?

— Малко. Водя осем човека със себе си и, полковник… Съжалявам, командирът тук ли е?

— Калистън.

— Точно така. Той не ни очакваше. Калистън каза, че сте имали легла, които можем да ползваме.

— Да, обади ми се. Но това, с което разполагаме, са всъщност кушетки.

— Носим си наши — каза Ивън. — Свикнали сме да спим на походни легла.

Лицето на Олстронг изобрази нещо като съчувствие.

— Известно време сте изкарали по пътищата, а?

— Три дни карахме от Кувейт като конвой на „Халибъртън“, четири дни скитосвахме някъде между това място и Багдад. През цялото време трябваше да внимаваме за крадци и ни прехвърляха от офицер на офицер. Сега сме тук. Ако нямате нищо против, сър, моите хора не са виждали легло, прилична храна и душ, откакто кацнахме. Имате ли нещо против първо да ги настаним?

Олстронг присви очи от вятъра срещу Ивън, после погледна към малката редица хумвита с монтирани отгоре картечници М–16 от времето на Виетнамската война и изтощените и мръсни мъже, застанали зад тях. Връщайки се на Ивън, той кимна и посочи караваната отдясно.

— Доведи ги тук, а ще паркирате ей там. Вътре е като обща спалня. Намираш си празно място и си го запазваш. Всички душове са ваши. Вечерята е в осемнайсет, имате четирийсет минути дотогава. Смяташ ли, че хората ти ще успеят?

Ивън потисна усмивката си.

— Човек по-добре да не им застава на пътя, сър.

— Никой няма да го прави — Олстронг вирна глава. — Добре, кажи им да действат.

През прозореца се виждаше, че навън бе паднал мрак, но вътре шумът сякаш никога не затихваше. Самолети излитаха и кацаха по всяко време. Отвъд тази постоянна бариера от фонов шум Ивън долови бръмченето на генераторите и кучешки лай.

Беше нахранил и настанил хората си и сега седеше в облечения с платно директорски стол в просторната двойна стая в единия край на караваната, която беше един от личните офиси на Олстронг. Погледът му мина по стените, една от които бе запълнена от голяма карта. На другата, похвални грамоти и военни плакети, както и дузина снимки с известни политици, свидетелстваха за знаменитата военна кариера на Олстронг — беше започнал в Делта Форс и накрая се беше уволнил като полковник от армията. Беше получил два пъти Алено сърце и Почетния военен кръст. Никакъв намек за брак или семейство.

Ивън измери Олстронг, който изваждаше бутилка „Гленфидлих“ от нещо, което приличаше на цял сандък от същото зад бюрото си, и определи възрастта му към края на трийсетте. Имаше открито лице и винаги бе готов да се усмихне, макар че очите и устата му никога не бяха в пълен синхрон. Очите му се стрелкаха, сякаш Олстронг преценяваше обкръжаващата го среда във всеки един момент. Което, помисли си сега Ивън, вероятно е нормално, след като е прекарал живота си на места, където се води война. Олстронг беше облечен със същите дрехи, с които ги беше посрещнал — военни ботуши, камуфлажни панталони, черно поло. Той сипа щедра доза в прозрачна пластмасова чаша, подаде я на Ивън и наля два и половина сантиметра в друга за себе си. Издърпа друг стол и седна.

— Не ми ги пробутвай тия — каза той.

— Не ти ги пробутвам — отвърна Ивън. — Не ни очакваха.

— Двеста деветдесет и седем души и не са знаели, че идвате?

— Точно така.

— И какво направихте? Какво направиха те?

— Накараха ни да си направим лагер върху настилката на една временен пункт в Кувейт. Носехме цялото си снаряжение. Настаниха ни на земята, докато решат за какво сме там.

Олстронг поклати глава във възхита или може би от неспособност да повярва.

— Обичам тази велика армия — каза той. — Кой е командир там? Още ли е Бингъм?

— Така се казваше, да.

— Значи искаш да кажеш, че са ви накарали вас, войници от една седмица, да дотърчите от Щатите — откъснати от работата си и обучени надве-натри — натъпкали са ви в един 737, летели сте цели двайсет и два часа от Травис до Кувейт — „Бързо! Движение! Нужни сте ни тук!“ — вие пристигате и никой не знае, че ще идвате?

— Точно така.

— И какво направиха?

— Знаеш ли „Кемп Виктъри“?

Това беше покрита с пясъци зона на сигурност на пет мили северно от Кувейт Сити, където армията бе издигнала пет огромни шатри, за да побират излишните войски.