Джон Лескроарт: Безкрайни тайни

— Каква гениална идея! За какво трябва да им плащаме? Да чистят след себе си, или един след друг? Обаче, извинявай, откъде ще дойдат парите за това?

— Ето пак — пари! Всичко винаги се свежда до пари!

— Ами всъщност, да, понякога е така.

— Мисълта ми е, Уес, че тези хора просто нямат възможностите на всички останали.

— И никога няма да ги имат, Сам. Може и да е грубо — добре, обаче такъв е животът. А животът просто не е справедлив понякога. Което обаче не значи, че всички останали трябва да се оправят с техните проблеми. Ще бъдат събрани и закарани в приютите, независимо дали искат или не и аз твърдя, че наистина е крайно време.

Без Сам или Уес да забележат, няколко души от опашката — и мъже и жени — се бяха събрали около тях и ги слушаха. Сега един млад хипар каза на Уес:

— Прав си, пич. Положението е извън контрол. Крайно време беше.

Последва хор от подобни мнения. Сам преглътна всичко това, изправи се и огледа обграждащите я лица.

— Просто не мога да повярвам, че чувам това тук, в Сан Франциско — заяви тя. — Срамувам се от всички ви.

И с тези думи си проправи път през тълпата и тръгна по улица Ашбъри, надалеч от приятеля си и тяхното куче.

Сам беше директор на Кризисния център на Сан Франциско за консултации при изнасилвания, който също така се намираше на Хейт Стрийт. Планът й тази сутрин бе да предприемат обичайната си разходка от дома им на Буена Виста с Уес и Гърти, да изпият по чаша кафе с кроасан в „Бей Бийнс Уест“, след което да се отбие в офиса, за да провери дали не е имало някоя среднощна криза, която да изисква вниманието й.

Но сега, тъй като беше толкова бясна и искаше просто да се махне по-далеч от всички реакционери, бе започнала да върви в погрешна посока към работата си. За щастие, опашката за „ББУ“ се точеше по Хейт, а не по Ашбъри и беше минала само около половин пресечка нагоре по хълма, преди да спре и да тръгне обратно, осъзнавайки, че може да тръгне по тясната уличка, която минава зад складовете на Хейт Стрийт, за да избегне тълпата и ще излезе на следващата пресечка на път за офиса.

Но първо спря за минута, не само за да си поеме дъх, но и да се опита да се успокои. След изключително трудното начало на връзката им, тя и Уес не се бяха карали истински за около шест или седем години. Тя бе започнала да вярва, че той наистина е нейната сродна душа и споделя мнението й за почти всичко, най-вече за политика. Но сега разбра, че очевидно не беше така.

Това я шокира.

Добре знаеше, че тя е от хората, които консерваторите биха нарекли „луди“. Определено не й се случваше често да се съмнява в правотата на своите възгледи. Беше в началото на четирийсетте и вече бе видяла достатъчно от света, за да знае, че доларът е основният проблем. Военната/индустриална фикс идея. Големият нефтен и корпоративен глобализъм. Републиканците.

Но ето го Уес, който беше член на Зелената партия и мразеше хората от дясното крило също толкова, колкото и тя, сега спореше с нея за нещо, за което тя в сърцето си бе сигурна, че е напълно нередно. Не можеш просто да изоставиш всички тези бездомни хора, които все пак бяха дошли в Сан Франциско точно заради благоприятната политическа обстановка. Това щеше да бъде най-ужасната примамка и смяна на тактиката, които можеше да си представи. Трябваше да поговори с него, но след като и двамата вече са се успокоили.

Сам пресече до място, където нито Уес, нито някой друг от опашката можеше да я види, и тръгна надолу по хълма. Беше от типа чисти утрини, които повечето хора очакваха, когато посещаваха Сан Франциско през традиционните летни месеци. Тези хора доста често си тръгваха много разочаровани заради непрекъснатата мъгла и суровостта на времето тук. Но днес сутрешното слънце оцветяваше покривите в златисто. Температурата вече беше към петнайсет градуса. Щеше да бъде един идеален ден.

Тя стигна до алеята, примижавайки от яркото утринно слънце, когато се появи точно примерът за нещото, което обсъждаха двамата с Уес — чифт крака се подаваха от задната врата на „Бей Бийнс Уест“. Тъй като не искаше да събужда горкия бездомен мъж, Сам мина на разстояние от него и го погледна съвсем за кратко, докато заобикаляше мястото, където бе заспал.

Но нещо в позата на тялото я спря. Не изглеждаше като нормална поза, главата беше подпряна на вратата. Тя просто не можеше да си представи как някой би могъл да заспи така. Изглеждаше сякаш по-голямата част от тежестта му беше на лявото му рамо, но под него туловището му изглеждаше обърнато в много странна стойка — двата крака сочеха нагоре, сякаш лежеше по гръб.