Джон Лескроарт: Безкрайни тайни

Харди излезе, взе чувалчето от ръцете й, придърпа я към себе си и я прегърна, като я задържа за момент. Най-накрая се отдръпна назад и прошепна:

— Как е той?

Тя поклати глава и сви рамене. След това отговори, тихо като него:

— Все още не знаем.

Франи също дойде, докосна рамото му и го заобиколи, за да прегърне Трея.

Диз се отдръпна настрани и приклекна на едно коляно, за да бъде главата му на равнището на Рейчъл.

— А как е най-любимото ми момиченце на целия свят?

— Добре — отвърна тя. — Но Зак го блъсна кола.

— Знам, скъпа.

— Обаче няма да умре.

Харди погледна нагоре към двете жени. Трея бързо му кимна и той отново се обърна към дъщеря й:

— Разбира се, че няма. Но, доколкото разбрах, ти ще останеш тук за няколко дни, докато той се оправи. Нали нямаш нищо против?

— Ако мама каже.

— Тя точно това иска. В чувала твоите неща ли са? Ето, дай да го взема. А сега, ако ме прегърнеш през врата, стария ти чичо Диз ще те занесе вътре.

След това всички минаха по пътечката и влязоха в къщата.

— Ейб отиде с линейката — казваше Трея, — не знаем колко време ще трябва да останем там. Просто не ми стигат думите да ви се отблагодаря, че ще гледате Рейчъл през това време.

— Не се излагай — отвърна Франи. — Ние обичаме Рейчъл — тя се протегна и докосна бузката на детето, което си почиваше на раменете на Харди, — тя е любимото ни малко момиченце.

Харди и Франи отидоха да изпратят Трея, след като настаниха малката Рейчъл пред телевизора с чиния бисквити и чаша мляко. Отново спряха на пътечката, точно до оградата.

— В съзнание ли беше? — попита Харди.

— Не — отговори Трея, след което замълча за малко и продължи с по-нисък глас: — Не си беше сложил каската.

— Какво точно се е случило? — попита Франи.

— Може и никога да не разберем — отвърна Трея. — Ейб тъкмо бил изкарал голямото колело и Зак вече се бил настанил на него, когато Ейб му казал да стои мирно и да го изчака за минутка, за да отиде и да вземе каската. Която бил оставил на около два метра от там, при стълбите. Но в момента, в който се обърнал, Зак вече тръгвал — не знам дали е въртял педалите, или просто е оставил колелото да върви само надолу по алеята — точно когато една друга кола се качвала нагоре по улицата. Един от съседите ни. Карал е едва с около десет километра в час, но Зак просто се е забил в колата, паднал е от колелото и се е изтърколил на улицата. — Тя хвърли бързо по един тъжен поглед и на двамата. — Ударил си е главата — поколеба се. — Трябва да отида в болницата веднага. Благодаря ви за помощта, страхотни сте.

— Тръгвай — отвърна Харди. — Обади се, когато имаш възможност.

В десет и половина Харди довършваше последната си за вечерта чаша вино, от която изобщо нямаше нужда. Той седеше в креслото си за четене срещу камината във всекидневната. Рейчъл си беше легнала рано и бе заспала спокойно преди около час и половина. Франи в момента се намираше в семейната им спалня и през последния половин час говореше със сина им Винсънт, който беше в Сан Диего. Вече се бе обадила на Беки в Бостън. И двете обаждания обаче не бяха, за да сподели лошата новина, а по-скоро да установи контакт със собствените си деца, да се увери, че те са добре и в безопасност.

Нито Трея, нито Ейб им се бяха обадили все още с новини от болницата. Харди, изнервен от постепенно завладяващото го чувство на ужас, държеше здраво столчето на винената си чаша, но за момента не я поднасяше към устните си. Просто седеше и гледаше към огъня.

Франи явно бе затворила телефона, защото сега стоеше на прага между трапезарията и всекидневната.

— Диз?

Обърна глава към нея, очевидно изненадан от факта, че тя се появи така изневиделица, както му се стори.

— Хей.

Жена му измина останалите няколко стъпки до него и седна по турски в краката му.

— Откакто застанах на вратата, ти просто стоиш тук, без да помръдваш.

— Изометрично упражнение. Всеки мускул се напряга за максимален ефект — но не прозвуча смешно.

— Добре ли си?

Той сви рамене. Усилието, което положи, за да се усмихне, бе в най-добрия случаи вяло.

— Как е Вини?

— Добре. Получил е пет плюс на първия си изпит по естествознание.

— Кръшкач.

— Питаше дали искаме да дойде тук. Каза, че няма проблем. Аз му отвърнах, че не мисля, че е необходимо.

— Най-вероятно е така. Няма какво да направи.

— Ти също — напомни Франи. — Просто трябва да ги подкрепяме, ако имат нужда от нас.

Харди поклати глава и въздъхна.