Джон Лескроарт: Безкрайни тайни

— Какво е това? — не се сдържа да не попита Франи.

— О, това ще ви хареса — Трея очевидно се опитваше да поддържа висок дух независимо от всичко. — Означава твърда майка.

— Кое?

— Дура матер. Това е най-външната обвивка на мозъка — от плътна съединителна тъкан. Здрава и влакнеста. Ще направят няколко малки разреза в нея, за да може мозъкът да се разширява.

Настана тишина по линията, докато тази малка част от ужасяваща и може би все пак добра информация се отцеждаше. Най-накрая Харди си прочисти гърлото и каза:

— Как е Ейб?

Трея се поколеба.

— Тих. Дори за него.

— Вината не е негова — обади се Франи.

— Знам. Но той може би не го разбира — след това продължи, с по-оптимистичен тон: — Но ще го осъзнае.

— Сигурна съм — отвърна Франи.

Харди, не толкова убеден в това твърдение, особено ако Закари не прескочеше трапа, извърна лице от това на жена си. Като хвърли един бърз поглед на собствения си часовник, той сметна набързо: ако инцидентът се беше случил в пет и половина, досега са минали пет и половина часа. След като го бяха закарали до болницата, неговият собствен син бе издържал шест.

Продължаваше да чува ромона от думи на двете жени през телефонната слушалка, но не осмисляше нищо от тях, потънал в собствените си спомени — или това беше само неговият пулс, чиито удари чуваше като тиктакането на часовник, който отброяваше оставащите секунди?

„Бей Бийнс Уест“ се радваше на привилегировано местоположение, местоположение при пресечната точка на улиците Хейт и Ашбъри в Сан Франциско.

Огромното заведение с големи и широки прозорци беше отворило врати през лятото на 1998 година и от първите си дни се бе превърнало в нещо задължително в квартала. Отваряше всяка сутрин в шест сутринта, с изключение на неделите, когато отваряше в осем, и затваряше врати в десет всяка вечер. Разположено между медицинската академия на няколко пресечки на изток, университета на Сан Франциско няколко пресечки на север и с туристите, които посещаваха епицентъра на раждането на хипарството, плюс жизнения и див местен квартал, заведението рядко имаше бавни моменти, а още по-малко пък празни такива.

Миризмата на печените кафени зърна насищаше непосредствената околност с примамващ аромат. Собствениците на заведението пък предоставяха бройки на градските вестници — „Кроникъл“, „Фрий Прес“ и „Бей Гардиън“ — безплатно, като вярваха, че те няма да бъдат взети. И вестниците рядко изчезваха преди три часа. Дори бездомниците почитаха този обичай, с изключение на лудата Мелинда, която имаше навика да влиза, да събира всички вестници и да се опитва да се изниже с тях. Но и това спря, когато собствениците започнаха да заделят за нея старите броеве настрана и ги оставяха на тезгяха, за да може да дойде и да ги вземе, когато й потрябват.

Освен обичайните за заведенията столове и маси, на разположение бяха и удобни цветни диванчета; етикетът позволяваше да прекараш неограничено време на мястото си, стига да си го поискаш, независимо дали продължаваш да пиеш кафе или не. За последните приблизително пет години клиентите можеха да се възползват от безплатните интернет услуги в заведението и, легално или не, домашните любимци бяха добре дошли. За много от хората в квартала „Бей Бийнс Уест“ беше убежище, място за срещи или дори дом, далеч от дома.

Няколко минути преди седем часа обичайната редица от около двайсет клиенти, нуждаещи се от сутрешната си инжекция кофеин, вече растеше пред вратата на заведението и по улица Хейт. Мъж с дълга коса на име Уес Фаръл, с панталони за джогинг и тениска, на която се четеше надпис: „МСД — майки срещу дислексия“, стоеше, хванал с една ръка дланта на приятелката си Сам Дънкан, с която живееха заедно, а в другата държеше каишката на Гъртруд — неговия боксер. Те, като много други хора в града тази сутрин, обсъждаха проблема с бездомниците.

В продължение на десетилетия Сан Франциско беше рай за бездомниците, отделяйки приблизително сто и петдесет милиона долара годишно за приюти, помощи за наемите, медицински и психиатрични грижи, супени кухни и така нататък. Сега — изведнъж, неочаквано и очевидно дължащ се на серия от статии, които напоследък много често публикуваха в „Кроникъл“ — се разнесе протест сред всички граждани, че е крайно време постелката с надпис „добре дошли“ да бъде махната. Уес приключи с четенето на днешната статия на глас, за да чуе и Сам, и сгъвайки вестника, каза: