Джон Лескроарт: Рекетът

Харди сънуваше случилото се месеци след това — писмото, което му изпрати Бейкър от затвора още първата седмица никак не му помагаше да се успокои. Беше разбрал кой е от адвоката си и обещаваше, че ще убие и него, когато излезе.

Харди изпрати копия от писмото на директора на затвора и на съдията, произнесъл присъдата, но тъй като с подобни въпроси се занимаваше съветът по помилванията, а и Бейкър вече бе получил удължаване на присъдата заради заплахи, не последва нищо. Директорът на затвора, също с писмо, обясни на Харди, че повечето осъдени в началото се чувствали ядосани заради присъдата си, но после се държали образцово и се стремели към предварително освобождаване с изпитателен срок.

Повечето. Може би.

А Бейкър? Харди не беше много убеден.

— Значи е на свобода?

Ингреъм дръпна маншета си назад и погледна часовника си. Дизмъс не видя добре, но му се стори, че е страхотен „Ролекс“.

— Ако не са закъснели, вече от два часа.

— Как разбра?

— Имам приятел в съвета по помилванията. Той ми се обади, а аз позвъних на директора на затвора. Никой не го очаква на портала. Кой би го направил? Вероятно ще дойде до града с автобус.

Харди подсвирна.

— Проверил си!

— Този тип си заслужава вниманието.

— А какво смяташ да правиш?

Бившият му колега отпи от чашата си.

— Какво можеш да направиш? Всички ще умрем така или иначе. Или трябва да се заключа по-добре?

— Носил ли си някога пистолет?

Ингреъм поклати глава.

— Тези железа са за вас, ченгетата. Ние, почтените господа, които вярват във върховенството на закона, нямаме нужда от тях.

Харди бе постъпил в областната прокуратура след служба във Виетнам и няколко години в полицията. Ингреъм бе дошъл от Станфорд и юридическия университет „Хейстингс“.

— Смяташ ли да разговаряш с Луис Бейкър?

— Нямам никакво намерение да го виждам.

— Ами ако той дойде да те види?

— Когато се обадих на директора на затвора, той ми каза, че е бил образцов, че е открил Бога и че го пускат максимално рано заради доброто му поведение. Нямало за какво да се тревожа. Ти също. Очевидно.

Харди се наведе над бара.

— Тогава защо си тук?

Усмивката на Ингреъм най-накрая припламна.

— Защото всичко това, според мен, е купчина глупости. — Облегна се на облегалката на столчето и добави: — Мина ми през ума, че няма да е зле седмица-две да поддържаме връзка… аз и ти.

Харди не разбра и зачака.

— Искам да кажа, че можем да се чуваме всеки ден по едно и също време… нещо такова.

— И какъв е смисълът?

— Ами… Диз, полицията няма да ни осигури защита. Никой няма да се хване да следи Бейкър, за да провери дали не се навърта около нас. Ако някой ден не се чуем, поне ние двамата ще знаем, че нещо е станало. Единият може и да пострада, но другият ще бъде предупреден.

Харди взе халбата си и пресуши останалите четири сантиметра.

— Значи смяташ, че наистина може да направи нещо.

— Да. Боя се, че е така.

— Боже…

— И още нещо.

— Да?

— Посъветвай ме какъв пистолет да взема.

Джейн беше в Хонконг, за да купи дрехи за И. Мейнин. Трябваше да се върне в края на седмицата.

Все още не живееха заедно официално, макар че някои от костюмите на Джейн висяха в гардероба в спалнята на Харди. Тя все още държеше старата си къща, тяхната, на „Джаксън“ и от време на време спеше там, когато работеше до късно в центъра, но от три месеца прекарваше по три-четири нощи седмично с бившия си съпруг.

Докато обикаляше стаите, Харди все по-ясно си даваше сметка колко много се нуждаеше от нея. Всъщност, не беше точно нужда. За да оцелееш, не ти е нужен никой. Когато обаче нещата не опират до едното оцеляване, а отидат по-нататък, имаш нужда от някого, ако искаш да се чувстваш цял или жив, или каквото и да бе това, което те кара да очакваш сутринта с нетърпение, а не с ужас.

След като приключи смяната си и Моузес Макгуайър беше дошъл в бара, за да го смени, Харди поигра малко дартс, за да се поддържа във форма. Стреличките бяха подострени добре и той се удържа на ниво, докато най-накрая стана време да си тръгне, без да загуби.

Подкара към дома по тъмно и паркира своя „Сузуки Самурай“, който наричаше „сепуку“, на улицата пред единствената бяла ограда в околността. Влезе вътре, направи си пържола в черния чугунен тиган и я изяде с кутия грах. Нахрани тропическите рибки в спалнята, прочете стотина страници от книгата си и осъзна, че светът вероятно винаги е бил толкова хубав, колкото днес. Отиде в кабинета си, за да хвърли едно око на пистолетите в сейфа.