Джон Лескроарт: Рекетът

Чуваше шума от движението по моста на Трета улица. Малко по-нататък имаше още един мост. Ингреъм му бе казал, че баржата му се намира на четвъртото място от моста на Трета, по посока към другия.

Тръгна, свил рамене, за да се предпази от студа. Револверът бе насочен към земята.

Първото място — всъщност, то представляваше понтон, с привързани по краищата автомобилни гуми и кутия за свързване с електрическата мрежа — беше празно. Приближиха се мъж и жена, китайци, които крачеха забързано. Кимнаха му. И да бяха видели оръжието, не пролича по нищо.

На второто място бе привързан шлеп, дълъг може би двайсет метра, на който не се мяркаше жива душа. След това видя корабче за излети, истинска красота, с име „Атлантида“.

Не беше убеден, че би дал на кораб името на нещо, което е потънало във вълните.

Ингреъм бе нарекъл дома си „баржа“. Описанието бе доста точно — голям, плосък покрит сандък, привързан до гумите на понтона, чийто покрив едва достигаше до коленете на Харди.

Когато стигна там и видя, че електричеството е включено, цялата работа отново му се стори безумна. Държеше се като параноик. Погледна часовника си — осем и четирийсет.

Ръсти би трябвало да е станал.

Наведе се и извика:

— Ръсти?

Някъде далеч изсвири корабна сирена.

— Ей, Ръсти!

Харди мушна револвера в джоба си и скочи на палубата на баржата. Пред вратата бяха оставени три платнени стола, като за къмпинг. Саксии със зелени растения и един доматен храст, който трябваше да се обере, оживяваха пейзажа.

В средата на вратата беше завързана голяма оловна тежест за въдица, която служеше за чукче. Харди я вдигна и я пусна. Вратата се отвори. Вътре нищо не помръдна, не се чуваше друго, освен плискането на водата и ръмженето на колите по моста, който сега не се виждаше в мъглата. Дървото около бравата бе разцепено.

Харди бръкна в джоба си, стисна револвера и го извади. Наведе глава, за да мине през вратата и слезе по три дървени стъпала.

Високо горе имаше редица малки прозорчета, които биха осигурявали достатъчна светлина, ако не бяха покрити с пердета. Беше студено. По-студено от вън.

На слабата светлина от отворената врата не личеше нещо да е разбъркано. Пред ниско, стилно канапе се намираше малка масичка, а върху нея — телефон. Харди вдигна слушалката, чу нормалния сигнал и я остави на мястото ѝ.

Тогава видя лампиона, който се търкаляше на пода в другия край на помещението. Протегна ръка и дръпна едно от пердетата, за да влезе малко повече светлина. Глобусът на лампата беше счупен на парчета, пръснати по пода.

На задната стена видя люлееща се врата, която водеше по-нататък. До нея имаше още една врата, открехната. Харди я бутна леко с крак. Отвори се наполовина, после се опря в нещо. От вратата към стената се виждаше широка тъмна ивица.

Харди я прескочи и се промуши през свободното пространство. Стомахът му се сви, сякаш го бе хванала морска болест. Трябваше да се облегне на стената.

Вратата бе опряла в женска ръка. Беше гола, изтегнала се, сякаш искаше да достигне нещо, като че ли бе пълзяла… може би, за да излезе? Около шията ѝ имаше нещо — нещо странно, метално — което придържаше главата ѝ в неестествена поза. Даде си сметка, че е шина за врат. Огледа стаята. Беше оплискана с кръв.

Някъде горе чу звук, сякаш някой изпусна нещо. Приклекна на коляно и насочи револвера към вратата.

— Не мърдай, полиция! — чу глас. — Хвърли оръжието и излез с вдигнати ръце.

Както и другите жилищни райони на Сан Франциско, Холи Парк навремето също беше приятно място за живеене. Двуетажните постройки бяха леки и просторни. Боята и украсите някога бяха свежи. Жителите, които не поддържаха дворовете си според нормите в квартала, на теория можеха да бъдат глобени, но това ставаше много рядко, защото хората се гордееха с домовете си.

През 1951 година бяха засадени евкалипти, кипариси и магнолии, за да облагородят мястото и да му придадат приятен вид. В карето, което ограничаваше Холи Парк, в началото имаше три обществени градинки и детска площадка с люлки, катерушки и пързалки. Зад отворените прозорци се вееха шарени пердета. В четирите буренясали пространства между къщите, които сега пустееха като ничия земя и се наричаха „дялове“, защото ги владееха пласьорите на наркотици, хората някога простираха пране и поправяха велосипедите си.

Повече от сто осемдесет и шест души над осемнайсет години твърдяха, че живеят в Холи Парк. Освен тях имаше още сто и седемнайсет деца и подрастващи. Всички жители бяха чернокожи. Сто петдесет и девет души от възрастните имаха полицейски досиета. Шейсет и пет процента от юношите между дванайсет и осемнайсет бяха прибирани за хулиганство, кражба от магазин, притежание на наркотици, въоръжен грабеж, взломни кражби, изнасилване и убийство.