Джон Лескроарт: Рекетът

Марсел Лание качи крака върху бюрото на Ейб Глицки.

— Ще се зарадваш, като ти кажа.

— Какво? — попита Ейб.

— За Луис Бейкър.

Ейб остави химикалката и го погледна.

— Върнали са Луис в „Сан Куентин“.

— Да, така е.

— И това според теб ще ме зарадва?

— Не. Ще те зарадва фактът, че според прокуратурата, няма доказателства, че е убил онзи пласьор в Холи Парк.

Ейб сдържа усмивката си.

— Аха. Справедливостта възтържествува.

— Ти също не мислиш, че е той, нали?

Глицки сви рамене.

— Говорят доказателствата, другото са празни работи. Не че паля свещи на Луис Бейкър, но през цялото време изглеждаше много по-вероятно да е пречукал Максин Уиър отколкото Дидо.

Лание сякаш се засегна.

— Изглеждаше вероятно и за Дидо.

— Добре, Марсел, тук е Америка. Да кажем, че ако не можеш да го докажеш, значи не го е направил, става ли?

— Работата е, че наистина не е.

— Сериозно? — Ейб се облегна назад.

— Друг пласьор, по прякор Самсън, изглежда е искал да вземе територията му, обаче е ядосал едно от местните момчета… по прякор Лейс. Откъде толкова прякори, Ейб?

— Измислят си ги, Марсел. И?

— Та този Лейс намерил пистолета на Самсън, но онзи го изгонил от територията и Лейс нямало къде да отиде, така че взел пистолета и застрелял Самсън. Никаква мистерия… направил го е пред около четирийсет души, двама от които си спомнят какво са видели. Е, и двама стигат.

— И?

— Според балистиката, пистолетът е същият, с който е застрелян Дидо. Какво ще кажеш?

— Лейс, хлапето, е убило Дидо?

— Не. Убил го е Самсън. Пистолетът е бил негов. Направил го е, за да вземе територията. Преценил е момента добре, решил е, че ще обвиним Бейкър.

— Което и направихме.

— Да, но не го обвинихме за това, нали? Точка за добрите.

Ейб погледна през прозореца. Октомврийска мъгла. Чукна с химикалката по бюрото.

— Щом ти го казваш, Марсел…

Дърветата отсреща, в края на парка „Голдън Гейт“, се огъваха от вятъра. Харди подаде бутилка бира на един клиент и закуцука към другия край на бара, където седеше Франи пред чаша сода. Седна на стола срещу нея.

Тя си погледна часовника и каза:

— Десет минути. Къде е брат ми?

Харди улови ръката ѝ.

— Ще дойде. Винаги идва.

Беше се върнал преди три седмици. Беше казал на Джейн. Джейн бе срещнала някого в Хонконг и тъкмо се канеше да му каже. Смяха се. Освен това си легнаха заедно, потъгуваха, опитаха се да забравят. Приятели. За вечни времена, несъмнено. Може би.

Стисна ръката на Франи. Вече ѝ личеше. Все още сияеше, разцъфнала. Напоследък Харди се чудеше какво да прави.

— Как се чувстваш? — попита я.

— Добре. Нервно ми е. Мислиш ли, че знае?

Той пак стисна ръката ѝ.

— Струва ми се, че подозира.

— Смяташ ли, че е прекалено скоро?

— Не, а ти?

— Не.

— Радвам се, че си сигурна. Нужно ми е да си сигурна.

Вятърът продължаваше да огъва дърветата и Харди ги погледа още малко. Мъглата се носеше на кълба пред витрината. Бе почти тъмно. Някакъв състав запя песен за „снощи“. Харди помнеше снощи с това, че беше у Франи и се питаше дали тя би искала да се омъжи за него.

Спомни си отговора ѝ, смъкна се от столчето върху здравия си крак, наведе се през бара и я целуна.

— Аз съм сигурен — каза той.

Кафе, ирландско уиски и бита сметана, подсладени със захар. — Б.пр.