Джон Лескроарт - Рекетът

— И какво иска да направиш?

— Да отида там.

— Защо?

Ейб седна на леглото и започна да завързва едната си обувка.

— За да прибера Ръсти.

— За да прибереш Ръсти — повтори Фло. — В Акапулко? И как смяташ, че ще стане това? — След това, сякаш изведнъж си спомни, попита: — Дизмъс добре ли е?

— Така ми се стори. — Обърна се към жена си и я помоли: — Би ли се обадила на летището, за да разбереш кога е следващият полет?

Влезе в банята, за да се избръсне. Фло застана на прага, когато бе стигнал до половината.

— Седем и двайсет, полет на „Мексикана“.

— Добре. Имам малко време. Какво ще кажеш за една ранна закуска?

— Още не си ми казал как възнамеряваш да арестуваш Ръсти Ингреъм.

Ейб трябваше да внимава, когато се бръснеше около белега на устните и правеше смешни физиономии пред огледалото.

— Деликатен въпрос — каза той най-накрая. Изми лицето си с вода и протегна ръка, без да гледа, към кърпата. Фло я откачи от куката и я мушна в ръката му. — И причината за това е, че не знам. Ще трябва да проявя известна изобретателност.

Върна се в спалнята и извади от чекмеджето на гардероба виолетова памучна фланелка с дълги ръкави.

— Харди ме познава добре — отбеляза той. — Арестът на Ръсти е мой по право.

— Но ти нямаш никаква власт там. Защо не вземеш заповед? Поискай да го екстрадират.

— По какво обвинение?

— Защо не в убийство?

— Би свършило работа — съгласи се Ейб, — само че не е обвинен в това. Бихме могли да кажем, че желаем да го разпитаме във връзка с убийство, но няма да го екстрадират само заради това, да не говорим, че екстрадицията би отнела около година, ако имаме късмет. Остана ли ни от онази риба? Малко риба със сирене и мекица ще свърши работа. Може да изпия и чаша чай.

— Ейб.

Той потупа леглото до себе си.

— Ръсти е моя работа. Той е жив и се е опитал да убие Диз… това е сериозен признак, че е убил и Максин Уиър. Сама го каза току-що… Ако не беше опитал да убие Дизмъс, щях да реша, че няма доказателства. След като обаче го е направил… — Сви рамене. — Най-малкото, за свое собствено успокоение, трябва да поговоря с него.

— Ще вземеш ли пистолета си?

— Харди е взел своя.

— В Мексико? Как е успял да…

Ейб я потупа по рамото.

— Диз е находчив. Това, че се е сетил как да го пренесе през границата, ми спестява разправиите с авиокомпанията, с местните власти и така нататък.

— А ако се наложи да го използваш, как ще го обясниш?

Ейб се изправи.

— Днес не ни липсват умни въпроси, нали?

— Е?

— Е… е… ще трябва да измислим нещо.

Още беше тъмно, но Харди чу някъде в далечината да кукурига петел. Опитваше се да надене чорап върху превързания си крак и задачата не бе никак лесна. В сравнение с раната там — от малкия пръст чак до глезена — онова на ръката му беше драскотина. От дългото ходене го боляха и двете стъпала.

Изпитваше известно неудобство, защото не бе казал на Ейб, че всъщност не знае къде е Ръсти. Беше му се похвалил, че е наел къща на самия бряг на осем километра северно от града. Харди реши, че може да тръгне по шосето, за да потърси синия фолксваген. Разбира се, колата можеше да е в гараж, в някой двор, навсякъде. Можеше отново да го причака и край стадиона за хай алай. Ако Ръсти го смяташе за мъртъв, вероятно би се върнал към навиците си. Ако…

Обу чорапа и се надигна.

Помисли си дали да не позвъни на Ейб пак. Отказа се. Би могъл да отиде в мексиканската полиция и да съобщи за опита за убийство. Да го търсят тукашните ченгета. По дяволите.

Даде си сметка, че проблемът с Ръсти беше до голяма степен личен и че Ръсти бе вдигнал залога поне с хилядарка. Искаше да го пипне заради цялата каша, която бе забъркал, не само заради нарушаването на сухите закони. Ейб също заслужаваше тази възможност, след като толкова бе тичал след Рей Уиър, Джони Лагуардия, Хектор Медина и Луис Бейкър. Трябваше да устроят засадата заедно, да го пипнат и да му дадат нужния урок. Беше казал на Ейб, когато пристигне, да дойде в „Ел Сол“. Ако бе оставил приятеля си с впечатлението, че ще завари Ръсти там, поръсен с подправки и готов за печене на шиш, предполагаше, че ще му прости.

Обу сухи дънки, чифт маратонки, неочаквано станали по-малки, и ризата „Армани“, която му бе подарила Джейн. Вероятно кръвта, която продължаваше да се процежда през превръзката на ръката му щеше да я развали безвъзвратно. Жалко. Усмихна се пред напуканото мътно огледало — добре. Чудесно. Грабна тънкото кожено яке и излезе.