Джон Лескроарт: Рекетът

Ужасно правдоподобно, но сега, когато бе станало ясно, че Ингреъм е жив и че се е опитал да убие Харди, можеше да се окаже, че просто не е истина.

Оставаше реалният факт, че главата на Джони Лагуардия бе пробита от два куршума. Ами Медина? Може би въпреки всичко се бе самоубил, но не бе изключено и да са му помогнали. Самолетът продължи да се спуска и Ейб Глицки мушна бучка лед в устата си.

Самият той бе казал за Хектор Медина на Тортони. Умно, помисли си отвратено, страшно умно. Фактически бе осигурил на един мафиот начин да прикрие ликвидирането на един от собствените му войници. Беше казал на Тортони, че подозира Медина. Е, Ейб, какво е мнението ти за това? Тортони изпраща някой от синовете си да бутне Медина от покрива и готово — случаят е приключен, благодарности за полицията на Сан Франциско.

И, някак си, пак тази фраза, Глицки бе забравил една много важна психологическа истина за Хектор Медина — той бе единствената опора на умствено недоразвитата си дъщеря и едва ли би посегнал на живота си. Медина би стиснал зъби и би изтърпял всичко, каквото и да е. Ейб не го харесваше — Медина не беше добро ченге — но знаеше, че не е малодушен и не се отказва лесно. Евентуалното разследване не би го уплашило. Щеше да се бори, както се бе борил заради Рейнс и Валенти. Умееше да играе и мръсно. Беше способен да лъже, да мами, да краде, да прибегне до насилие, но не би избягал, не би подвил опашка. Не би се самоубил.

А Ейб бе приел, че е направил точно това — защото беше удобно, защото слагаше край на разследването, защото беше като сладко бонбонче.

Пак разсъждаваше за Сан Франциско.

Неговият град. Неговата територия.

Осъзна защо е тук. Беше ченге от Сан Франциско, а Ръсти Ингреъм бе, както заяви пред Фло, негова работа. Негова. Лична.

— Колко пари? — попита Харди.

Краката на Ръсти Ингреъм бяха завързани с лепенка за крака на леглото в „Ел Сол“. Харди седеше на креслото с колта в ръка и се опитваше да стои буден. Завесите бяха спуснати.

Кракът му пулсираше и долавяше първите признаци на треската. Не му се искаше да го прави, но ако Ейб не се появеше до час, трябваше да измисли начин да уведоми мексиканската полиция, без да го арестуват за незаконно притежание на пистолет. Защото Ръсти щеше да се чупи в мига, в който насочеше оръжието в друга посока.

Самият Ръсти бе спал повече от два часа, след като дойдоха в стаята му — просто се отпусна назад и след пет минути вече хъркаше.

Харди си бе поръчал кафе от рецепцията и бе отворил вратата, колкото да го вземе. Ръсти не бе усетил.

Сега се бе подпрял на лакът на леглото и го гледаше съсредоточено, внимателно.

— Близо петдесет хиляди.

Изумително. Този човек би излъгал и умиращата си майка.

— А какво стана с останалите трийсет и пет?

Ръсти отговори след близо минута.

— Господи, знаеш всичко, нали?

Харди кимна.

— Чекът на Максин е бил за осемдесет и пет бона, а съпругът ѝ не е видял и цент от тях. — Направи си труда да му разкаже другите неща, които знаеше, и какво е правил, след като Ръсти бе изчезнал.

— Впечатлен съм. Наистина ли се пусна по канала, за да видиш къде ще те завлече течението!?

— Доста повече време загубих. Не само за това.

Ръсти вече изглеждаше спокоен, дори сякаш се забавляваше със спомените.

— Може би не трябваше да идвам при теб, но имах нужда от някой страничен човек, който познава ситуацията. След толкова години никой не би могъл да каже, че сме приятелчета, нали? Щяха да ти повярват.

— Струва ми се, че ми повярваха.

— Тогава защо чисто и просто не се отказа?

Харди не можа да измисли отговор. Все едно да се опиташ да обясниш на далтонист какво значи „червено“. Искаше му се да отговори: „Защото не беше истина, защото за малко да застрелям най-добрия си приятел, защото ме накара да умирам от страх цяла седмица, заради Франи и Джейн…“. И Ръсти щеше да попита: „И какво от това?“.

— Не разбирам само едно — каза вместо това. — Имал си парите. Защо просто не плати дълга си на Джони Лагуардия? Максин ти е дала колко? Двайсет и пет хиляди? Защо не върна пет или шест хиляди, колкото си дължал? Толкова. Измъкваш се и край.

Ръсти дори не се замисли.

— Защото тези неща не се забравят, Диз. Няма измъкване. Знаеш ли колко пари съм дал на Анджело Тортони през последните пет-шест години? Можеш ли да пресметнеш колко са по петстотин до хиляда долара всяка седмица в продължение на двеста и петдесет седмици? Това е само лихвата… близо четвърт милион. А те следяха всичко… всяко дело, което спечелех, всеки кон, от който идваха пари… Джони идваше моментално и протягаше ръка. Знаеш ли какво е това? Всеки месец да хвърляш на вятъра по три-четири хиляди! — Поклати глава. — Нямаше начин да му дам и цент повече. Когато се появи Максин, парите просто се увеличиха. Горката не умееше да подбира подходящия момент.