Джон Лескроарт - Рекетът

Бяха глупави и затова още не му бяха видели сметката.

Добре, имаха оръжие, но то е безсмислено, ако не можеш да го използваш. Харди го бе стреснал сутринта, когато стреля, и за момент бе забравил в какво положение се намира. Не изключваше възможността Харди да е достатъчно смахнат, за да го застреля, без да мисли за последствията, но сега, след като бе дошъл Глицки, това нямаше да се случи. Глицки беше съвестно ченге и щеше да се опита да го задържи, докато уредят документите по екстрадирането. Поне така казаха зад отворената врата на терасата, защото си мислеха, че спи. Не много умно.

С възглавницата и одеялото се чувстваше изненадващо удобно. Замисли се за възможните варианти.

След като го развържеха, вероятно щяха да го отведат до колата на Харди и въпреки дългия път, това май беше единственият им изход. Всъщност, на него самия никак не му се искаше да прекара два-три дни, докато стигнат границата, свит на задната седалка със завързани ръце и крака.

От друга страна, би могъл да се държи кротко, да се престори, че се е примирил, да ги остави да го предадат на мексиканската полиция и след това любезно да посочи с пръст господата Харди и Глицки и да каже, че са го отвлекли. И освен това имат незаконно оръжие! Виждате ли?

Мексиканските власти май гледаха доста неприязнено на цивилните граждани, притежаващи оръжие, още повече ако са надути ченгета от Съединените щати, които си мислят, че могат да дрънкат глупости за екстрадиция, без дори да си покажат значките, да не говорим да се обадят на шефовете. Всеки уважаващ себе си шеф просто би побеснял от империалистическата арогантност на такова поведение.

Несъмнено. Най-напред щяха да се заемат с Харди и Глицки.

Това беше далеч по-добрата за него възможност от дългото пътуване с кола.

Нямаше да го задържат, само защото Глицки им е казал, че трябва. В Щатите нямаше дори заповед за арест на негово име. Да не би да бяха забравили, че е адвокат и знае за какво става дума? Аз съм адвокат, приятелчета, знам си работата!

Усмихна се под одеялото.

Харди и Глицки се върнаха в стаята.

— Все пак е рисковано — каза Харди.

Глицки побутна Ръсти с върха на обувката си и дръпна одеялото.

Ръсти се размърда и изпъшка — добра демонстрация.

— Добре си починах — отбеляза. — Колко е часът?

Седнаха на една външна маса на еспланадата — трима американски туристи, загледани към брега, към телата по бански костюми, към просяците. Харди носеше револвера си мушнат отзад в колана, под якето. Зареден.

Ядяха салата от скариди и пиеха наливна бира „Хайнекен“. Ръсти бе обещал да плати с парите от печалбата си. Изглеждаше спокоен, дори въодушевен.

Харди се извини и каза, че отива до тоалетната.

— Оценявам жеста да ми предложите последна порция храна — каза Ръсти.

— Ти плащаш — кимна Ейб небрежно.

— Чувал съм разни истории за мексиканските затвори — продължи Ръсти. — Били като хотел. Можеш да си поръчваш храна, жени… зависи колко пари имаш.

Ейб изсмука месото от опашката на една скарида.

— А ти имаш пари, нали? — Отпи глътка бира. — Макар че, честно казано, не мисля, че ще останеш тук дълго.

— Може би. Но човек трябва да използва картите, които са му раздадени по най-добрия начин, нали?

Глицки не му обръщаше особено внимание. Хранеше се както се храни гладен човек. Харди се върна.

— Свърза ли се? — попита Ейб.

Харди кимна и Ейб стана.

— По-късно — каза той.

— Представителен тип — отбеляза Ръсти, като го проследи с поглед. — Много представителен.

Харди взе вилицата си.

— Струва ми се, че не му допадаш.

С двете бири и двете салати от скариди в корема си Ръсти се чувстваше добре, но Харди не беше приятна компания. Ейб го нямаше вече половин час. Ръсти намести стола си под сянката на чадъра, защото слънцето се бе спуснало по-ниско.

— Къде се губи толкова? — попита той.

— Помисли сам — отвърна Харди. — Имаш ли бърза работа?

Ръсти се усмихна.

— Не, нямам. Можеше обаче да ме заведе в полицията веднага.

— Не можеше. Най-напред трябваше да обясни някои неща. — Вдигна поглед към улицата и добави: — Ето ги, идват.

Няколко крачки зад Глицки вървяха двама полицаи със зелени униформи и автомати. До него крачеше много висок, слаб мъж с черен костюм, бяла риза и синя вратовръзка електрик.

— Цяла делегация — изсумтя Ръсти.

Полицаите спряха на тротоара. Глицки и високият седнаха на масата.

— Това е лейтенант Мантрило — представи го Глицки. — Поприказвахме си добре — каза на Харди.