Джон Лескроарт: Първият закон

— Няма ли да пиеш вино? — попита тя.

— Тази вечер не.

— Нищо ли няма да пиеш?

— Само вода. Чиста работа.

— Добре ли си?

— Да, просто понякога не ми се пие.

— Аха. Спомням си, че беше така малко след раждането на Винсънт.

Синът им Винсънт сега беше тринайсетгодишен. Тя се пресегна през масата и постави ръка върху неговата.

— Лошо ли ти е от снощи?

По лицето му пробяга мрачна усмивка, която бързо изчезна.

— Снощи не мислех така. Изгубил съм форма да се наливам с алкохол.

Франи стисна ръката му:

— Понякога е добре да не си във форма. — После попита по-меко: — Как е Джон?

— Забавен, очарователен, пийнал. Както обикновено. Тази сутрин намина в кантората свеж както краставичка. Може би е изливал питиетата си в саксиите.

— По кое време се прибра?

— Около… един? Това е само предположение. Ти спеше, струва ми се.

— Не си ли доволен, че взе такси, когато излизаше?

— Очарован съм. Трябва да съм взел такси и на връщане, предполагам.

— Ако Джон не те е докарал.

Харди потърка слепоочието си с два пръста:

— Не. Мисля, че можем да изключим тази възможност.

Тя го погледна загрижено:

— Наистина ли не си спомняш?

— Не. Спомням си. И през ум не ми мина, че съм зле, докато тази сутрин в главата ми не заблъскаха чукове. — Той сви рамене: — Знаеш как е с Джон…

— Може би не трябва да поддържаш неговото темпо.

— Всички това повтарят. Сега и ти.

Келнерът пристигна с поднос с прясно изпечен хляб, маслини и твърдо пикантно сирене, Франи си поръча шардоне както обикновено. Харди се задоволи с вода, както се бе зарекъл. Продължаваха да се държат за ръце. Сервитьорът изчезна и Харди поде разговора оттам, докъдето бяха стигнали:

— По-забавен е от повечето хора и е по-интересен от почти всички, освен от теб.

— Много мило, че казваш това. И то съвсем искрено. — Тя стисна ръката му. — Нямам нищо против Джон. Наистина. Не ти се сърдя. Не съм сигурна, че разбирам какво привлекателно намираш у него — е, ако беше жена, може би, — но не ми харесва да те гледам как страдаш.

— И аз не съм във възторг. Но когато си с Джон Холидей, понякога се случва да препиеш. А и въпреки всичко днешният ден не беше пълен провал. Може би все пак трябва да пийна нещо. За да отпразнуваме.

— Какво?

— Знаеш за съдебния иск за…

Разказа й за следобеда в съда, за това, как бе предизвикал отхвърлянето на уликите, предоставени от Ник Сефия, което пък бе довело до приключване на делото срещу Арета Лабонте.

— Не че това ще промени съществено живота й. Сигурно вече е отново на улицата, въпреки че ако има ум в главата си, няма да работи из участъците на Уейд Панос. Хубавото е, че сега официално им дадохме да разберат, че такива номера вече не минават. А след края на делото с Дейвид се случи нещо наистина драматично още там, в Съдебната палата.

Чепатият и небрежен към външността си седемдесет и четири годишен капацитет по правните въпроси Дейвид Фрийман нямаше да достави това удоволствие на Уейд Панос и на неговия наемен главорез Ник Сефия. Освен това той беше против проявите на слабост и болка при каквито и да било обстоятелства, особено в професионална среда. Затова дори Дизмъс Харди, който беше свидетел на случилото се, не разбра колко лошо бе ранен той. Колко го мъчеше болката и досега.

Отначало се опита да го скрие и от Роук. След като в продължение на шест дни безуспешно се опитваше да се свърже по телефона, тя най-накрая бе успяла да уреди резервация за вечеря за двама им в прословутия тузарски ресторант „Гари Данко“. Фрийман не искаше с хленчене да провали вечерта, която тя бе организирала с такова старание. Така че след успешното приключване на съдебното заседание и след дребния инцидент с Уейд Панос и Сефия той отказа да отпразнува успеха с Харди и от Съдебната палата пое право към къщи с такси, което спря, веднага щом се скри от поглед зад ъгъла. В апартамента си изпи шепа аспирин с щедра порция калвадос, напълни ваната с гореща вода и полежа в нея, преди да се повлече към леглото. Спа три часа и половина и се събуди от звука на будилника, който хвърли болезненото му тяло в състояние на замъглена съзнателност.

Отне му половин час да се облече, надмогвайки болката с огромно усилие, Фрийман се придържаше към отколешното си дълбоко вкоренено убеждение, че съдебните заседатели гледат с недоверие на хубавото облекло, затова шест от общо седемте му делови костюма бяха кафяви и старомодни. Седмият бе сиво-кафяв с марката на „Канали“, подарък от Роук за предишната Коледа. Облече него с червена копринена вратовръзка върху скъпа, ушита по поръчка риза с цвят на слонова кост. Единствено протритите мокасини от щавена кожа издаваха типичния Фрийман.