Джон Лескроарт - Първият закон

Трийсетгодишният Сефия бе най-младият играч на масата. Беше и най-едрият — метър и деветдесет, сто и десет килограма, всичките мускули. Докато Силвърман прибираше парите на Сефия и му отброяваше чипове, младият грък внимателно окачи сакото на великолепно ушития си светлозелен костюм на облегалката на стола. Кръвта се бе качила в главата му, скулите му бяха кървавочервени, намръщеното му изражение — застинало. Сутринта се бе избръснал, но върху челюстите му вече тъмнееше синкава сянка. Ник седна и разхлаби златистата си копринена вратовръзка, а около него на плътен облак се стелеше гняв.

Обичайните закачки секнаха. След няколко раздавания в пълно мълчание Рой Панос побутна една пура пред закъснелия играч. Холидей отпиваше от бърбъна си. Накрая, вероятно с надеждата да поразсее напрежението, Силвърман поиска почивка, за да отскочи до тоалетната. Тогава Сефия запали пурата и изпусна дима през ноздрите си. Уеъринг и Фишър станаха да се поразтъпчат и да си налеят нещо за пиене. Холидей, който тайно се наслаждаваше на мъките на Сефия, знаеше добре какво го тормози. Може би уискито замъгляваше разсъдъка му — често се случваше, — но той не можа да се стърпи и рече:

— Лош ден, а, Ник?

Сефия се поколеба за минута, докато реши дали да отговори. Накрая тръсна глава с отвращение:

— Проклети адвокати! Половин ден киснах в съда.

— Защо? Какво си направил?

— Аз ли какво съм направил? — Той издиша ядно дима и продължи: — Нищичко не съм направил.

Рой Панос му помогна да обясни:

— Отхвърлиха уликите му срещу една уличница, която арестува преди два месеца за притежаване на наркотици. Казаха, че е подхвърлил наркотика.

— Е, и? — цялото същество на Холидей излъчваше загриженост. — Нали не си го направил, какъв е проблемът тогава?

Тъмните очи на Сефия се превърнаха в тесни цепки, готов бе да избухне и при най-малкото съмнение, че Холидей се шегува за негова сметка. Не забеляза обаче никакви признаци за това и продължи:

— Онзи ме накара да изглеждам като долен лъжец — ето това е проблемът. Да не съм длъжен да помня точно какво съм направил с онази уличница? Една носи наркотика в портмонето си, друга — в дамската чантичка. На кого му пука къде точно е бил? Или пък как се е озовал там? Там е, тя е виновна и точка. Не е ли така?

— Точно така, мамка му! — заяви без никакъв акцент Хулио Рее, среден на ръст латиноамериканец. Целият жили и нерви, на младини той несъмнено е бил страхотен в завладяването на базите на бейзбол. Някъде бе загубил долната част на лявото си ухо, но не си правеше труда да прикрива това с по-дълга коса — подстриган бе съвсем ниско. — Спукана й е работата.

— Не и днес. Днес я пуснаха. — Панос се обърна към Холидей: — Отхвърлят ли наркотика като улика, случаят е приключен.

— И ти ли беше в съда?

Панос поклати глава:

— Не, но Уейд беше. Брат ми. Бесен е.

— Надявам се не на мен — рече Сефия.

Панос го потупа по ръката:

— Не, не на теб. На адвокатите. Кучи синове!

— Че защо брат ти ще се ядосва на Ник? — Холидей отново отпи от бърбъна си.

— Защото навремето работеше за него. Това злепоставя Уейд. Искам да кажа — та нали Ник е патрул, по дяволите! Като е закопчал една уличница, поне да си остане закопчана. Сега сигурно ще тръгнат да следят и останалите от гилдията.

— Съдията ми съдра задника. И това копеле адвокатът… Убеждаваше съдията, че лъжесвидетелствам, и само хленчеше за протокола: „Показанията на свидетеля, извършил ареста, не са достатъчно убедителни, що се отнася до обстоятелствата, касаещи акта на задържане“. Е, добре, драги ми господин Харди, сега ви се е паднало да се порадвате.

Холидей се престори на изненадан:

— Моят адвокат се казва Харди. За Дизмъс Харди ли става дума?

Сефия направо щеше да го изпепели с поглед:

— Откъде, по дяволите, да знам? Както и да му е името обаче, видя ли го пак, ще му се иска да не ми се е мяркал пред очите.

— Значи е успял да ги убеди, че си й подхвърлил наркотика?

Рее хвърли бърз поглед към Сефия. Но Сефия задържа очите си, вперени в Холидей, сякаш обмисляше нещо.

— Тя не си плащаше — каза той накрая, а в гласа му звучеше хладна омраза. — Уейд не я искаше в своя участък. В повечето случаи това означава престой в интензивното. Мислех, че правя услуга на тази кучка.

Франи, съпругата на Дизмъс Харди, вдигна изненадано глава. Тъкмо бяха седнали в малко испанско ресторантче на улица „Клемънт“, недалеч от собствената им къща на Трийсет и четвърто авеню.